Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (107)

104.
Кейт

Само час след обявяването на присъдата радостни съседи и приятели заприиждаха в караваната на Мари. Носеха мезета и напитки, но официално тържеството не можеше да започне без Данте. С бутилка разпенено шампанско в едната ръка и ножици в другата той трябваше да пререже жълтата полицейска лента, с която стаята му бе запечатана отпреди година. Когато Данте се появи и последното лепкаво парче от лентата бе отстранено, той и неговите приятели нахълтаха в стаята като освободители в окупирана територия.

— А това е моят подарък за приятеля ми Дънлеви — изрече Данте с възторжен глас, докато му поднасяше черно-синята шапка от някогашния отбор на Том — „Минесота Тимбърулфс“.

После раздаде останалите двадесет и осем шапки на приятелите си. Червената баскетболна шапка с емблемата на „Маями Хийт“ още се пазеше като улика в найлонов плик в хранилището в Ривърхед. Докато траеше празненството, чисто новите, почти недокоснати дотогава шапки се подмятаха весело от цялата компания.

Очите ми не бяха останали сухи нито миг след произнасянето на присъдата. Виждах само как Мари не откъсваше поглед от внука си и се прегръщаше с Том и Джеф, а по изпитото лице на Кларънс беше изписано облекчение. Той също като мен плачеше от радост.

Маклин почука по кухненската маса и се провикна:

— Искам ред и тишина в съда! Казах, че искам ред!

А ние го удостоихме с най-оглушителната врява от викове, смях, глъч и дюдюкане, на която бяхме способни.

— Някой да познава това отнякъде? — провикна се той и размаха познатото на всички дървено чукче. — Сега онзи задник Ротщейн ще трябва да си намери нещо друго, с което да удря по масата. Не можах да се сдържа и да напусна съдебната зала, без да си взема нещо за спомен. По дяволите, Данте, толкова се гордея с теб! — продължи той. — Не знам как успя да издържиш на всичко това, но като гледам Мари, не се изненадвам. Надявам се да загърбиш целия този проклет спомен! А сега искам да дам думата на блестящата, великолепната Кейт Костело.

Всички се обърнаха към мен, за да ме поздравят.

— За теб, Данте — извиках и вдигнах чашата си с шампанско. — И за твоята тъй жадувана и изстрадана свобода! И за Мари! Така ми олекна, като разбрах, че с Том не им позволихме да те отнемат от нас. Обичам ви и двамата. — Повече не можах нищо да добавя, защото Данте и Мари едва не ме задушиха в прегръдките си.

— Е, Данте, моят партньор се опита да каже, че на сутринта ще получиш сметката ни — пошегува се Том.

Преливащите от радостни чувства наздравици сякаш нямаха край. Останах край Маклин и Мари, докато Том излезе навън, за да се присъедини към танцуващите на двора. След половин час отекна гръмотевица и от облаците, насъбрали се на небето още от началото на този следобед, рукна силен дъжд.

Леещият се порой принуди половината от насъбралите се съседи да притичат обратно към караваната на Мари.

Малко след това Том, със смръщени от тревога вежди, ми рече:

— Шон се обади. Май че племенникът ми се е скарал с приятелката си. Не знаех, че има приятелка, но се досещах, че нещо става, защото ми беше наговорил какви ли не щуротии.

— И сега трябва да се срещнеш с него, така ли?

— Мисля, че се налага.

— Е, тогава го прегърни от мен.

— Ще го направя. А като се върна, ще ти поднеса една изненада.

— Не знам дали ще мога да понеса още една изненада точно сега.

— Тази ще бъде за добро, обещавам ти — каза Том и вдигна ръка, посочвайки към Маклин и Мари. — На мен ли ми се привижда или тези двамата там наистина са се хванали за ръце?