Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (10)

7.
Кейт Костело

— О, Мери Катрин, къде се скри? Мери Катрин? Виждал ли е някой божествената Мери? — развиках се аз с най-сладката майчинска интонация, на която бях способна.

Но след като отникъде не получих отговор, скочих от пластмасовия шезлонг и се заех да претърсвам задния двор на сестра ми, която живееше в Манток. През цялото време размахвах ръце, поклащах снага и правех всевъзможни красноречиви жестове като треторазредна актриса от сапунен сериал.

— Възможно ли е абсолютно никой да не е виждал едно мъничко, много красиво момиченце с такава една страхотна червена коса? — продължих да се тюхкам аз.

Брей, то човек вече и на очите си да не вярва! Мога да се закълна, че само преди двадесет секунди я зърнах тук. Да, онази, дето е с ей такива големи зелени очи и с удивителна червена коса?

Всичко това бе само едно театрално представление, предназначено за племенницата ми — още само на годинка и половина. Сигурно сега ме слушаше, пазейки пълно мълчание, защото се криеше от мен. Само че този път не беше си харесала любимото скривалище под масата на верандата, край която сестра ми Тереза и съпругът й Ханк пиеха коктейлите си „Маргарита“ в компанията на съседите си.

Тя притича през моравата в задния двор, размахвайки тънките си ръчички във всички посоки, превъзбудена, със зачервено лице. После изведнъж се стовари в скута ми и ме погледна с очи, с които сякаш искаше да ми каже: „Аз съм тук, лельо! Ама че си глупава! Виж! Не съм се изгубила. И никога няма да се изгубя! Само си играех с теб на криеница!“.

През първите десет години след колежа аз рядко се връщах у дома. Манток ми се струваше тесен, караше ме да изпадам в клаустрофобия. Но най-важното бе, че за нищо на света не желаех да се срещам с Том Дънлеви. Ала сега всичко се промени и аз не можех да изтрая две седмици, без да поема за кратко сладката малка Мери Катрин в прегръдките си. А този тесен заден двор в къщата ни в предградието, с грила под навеса, със зелената пластмасова шейна и с люлката в ъгъла ми се струваше най-приятното кътче, в което някога съм попадала.

Докато Мери Катрин и аз се търкаляхме по тревата, Ханк ми донесе чаша с бяло вино.

— Обещай ми, че ще ни кажеш, когато поискаш да си отдъхнеш — рече ми той.

— Това ми е почивката, Ханк.

Странно е как всичко се подреди. Тереза се запозна с Ханк, след като завърши гимназия, и оттогава цялото ни семейство си мислехме, че тя вече се е уредила и нищо повече не може да се очаква от нея. Ала сега, като гледах колко добре си пасваха двамата и как бяха устроили живота си, се улавях, че неусетно и аз започвах да си мечтая за същото.

Безспорно най-хубавото в живота им бе малката Мери Катрин, която кръстиха на мен.

Като заговорих за скъпата ми съименница, осъзнах, че тя отново се бе изгубила от погледа ми. Никъде наоколо не се мяркаше.

— Виждал ли е някой Мери Катрин? Някой да е зървал тази малка неукротима палавница? Не? Така ли? Много, много странно… Дори е чудно, защото мога да се закълна, че само преди минута я видях точно тук, под масата. С красива червена коса, с големи зелени очи. О, Мери Катрин? Мери?

Всичко тук бе толкова мирно и приятно.

Поне за момента.