Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (72)

69.
Том

Сержантът зад бюрото ми обясни, че името на офицера било Линдгрен, а не Линкълн, че малкото му име било Хюго и че тази седмица бил само нощна смяна.

След като заключихме грижливо нашия офис, Кейт и аз се отправихме към приличащата на барака сграда на местната полиция. Спряхме край задната врата с надеждата да засечем Линдгрен, когато пристигне, за да поеме смяната си.

След драматичните преживелици, струпали се върху главата ми през последните двадесет часа, вече едва се сдържах. Изгарях от нетърпение да се махна, но все още не се осмелявах да го споделя със своя делови партньор.

— След като така и така сме вече тук — заговорих аз, като изпънах краката си и хвърлих един поглед към моя „Касио“, — мисля, че добрият стар Уинго и аз сме си заслужили една малка разходка. Полезно е преди лягане.

— Том, толкова си вкиснат днес, че чак ме плашиш! — възнегодува Кейт.

— Нищо особено не искам, освен да се поразтъпча за петнадесетина минути покрай плажа, без да събувам обувките си. При това няма да стигнем много надалеч.

Точно тогава обаче се появи един стар джип и от него изскочи бившият ми приятел Джон Поулис. Последва го Майк Карузо, друг бивш приятел, който излезе от своята хонда. Съвсем уместно ги описвам като „бивши“, както и повечето от всичките ми приятели в околността, защото и двамата полицаи гледаха през нас като че ли бяхме от стъкло.

Следващият автомобил, който зае мястото си на паркинга, беше един блестящ сребрист датсун, модел „Z“.

— Много спортно го дават ченгетата при техните годишни заплати от тридесет и четири хилядарки — отбелязах аз.

— Откъде знаеш кой колко взима? — попита ме Кейт.

— Ако административният директор на юридическия колеж „Сейнт Джон“ не беше толкова запален фен на баскетбола, сега може би и аз щях да паркирам колата си на този паркинг. Офицер Линдгрен? — провикнах се аз и набитият мъж се спря. — Можем ли да ви помолим да ни отделите две-три минути?

— Може, но не повече, защото и без това вече съм закъснял.

Заех се с встъплението, след което Кейт продължи вместо мен:

— Онова анонимно обаждане, което е постъпило във връзка с оръжието на престъплението, за което говорим, пряко до вас ли бе адресирано или узнахте за него от таблото със спешните случаи?

— Адресирано бе пряко до мен — обясни Линдгрен.

— Това нормална практика ли е? Не е ли редно анонимните обаждания да се пренасочват към специално определен за целта ваш служител?

— Откъде да зная кое е нормално и кое не? Всъщност какво преследвате с всичко това?

— Опитвам се да приключа подготовката за случая на един мой клиент, офицер Линдгрен. Всичко се свежда до стандартната процедура. Защо сте толкова предпазлив? Да не би да има някакъв проблем? Или съм пропуснала нещо?

Несъмнено най-приятното, на което ми бе съдено да се любувам днес, бе да гледам с каква лекота Кейт успя да побърка този нещастник Линдгрен.

— Искам да кажа: не е ли странно един гражданин, който знае на кого звъни, да е бил толкова загрижен да скрие името си?

Линдгрен побърза да коригира тона си от подчертано войнствен към добронамерено снизходителен.

— В никакъв случай. Този, който ми позвъни, е рискувал много, като се е забъркал в едно убийство и потенциално си е създал доста опасни врагове. Ето защо всяка полицейска служба в Америка поддържа гореща линия за анонимни обаждания.

— Обаче този, който се е обадил, въобще не е използвал горещата линия за анонимни обаждания — парира го Кейт.

— Ами… може да ме е виждал тук, наоколо — разпери ръце Линдгрен. — Или може би е преценил, че е по-удобно да се обади директно на мен. Кой, по дяволите, може да знае какво си е наумил той? Във всеки случай, мили хора, нямам повече време за вас. Някои трябва да се трудят за прехраната си.

— Значи лицето, което се е обадило, е мъж — заключи Кейт. — Нали казахте той.

— Така ли съм казал?! — удиви се Линдгрен и едва не ни прегази, забързан към задния вход на участъка.

Пет минути по-късно — когато Кейт ме откара до моята къща — заварихме един сребрист миникупър, паркиран зад това, което бе останало от моя ягуар. Щом излязох от колата на Кейт, шофьорът на миникупъра се показа. Какво ли ме очакваше този път?

Беше към двадесет и пет годишен мъж, индиец или може би пакистанец, от онези, които изглеждат страхотно привлекателни.

— Искрено се извинявам за безпокойството — заяви посетителят, който побърза да се представи с името Амин. — Изпраща ме моят работодател с покана към всеки от вас двамата. А лично аз ви пожелавам щастлив ден, след като успях да ви открия заедно.

— Откъде ни познавате? — учудих се.

— Вас двамата всички ви знаят, господин Дънлеви — усмихна се Амин.

Сетне ни подаде два плика от някаква по-особена хартия, която… ми се стори фина като кашмир. Имената ни бяха изписани ръчно, в тъмносиво.

— А мога ли да ви попитам за името на вашия работодател? — попита Кейт.

— Разбира се — откликна с готовност Амин, без нито едно трепване по лицето му. — Стивън Спилбърг.