Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (29)

26.
Том

Беше четири и петнадесет сутринта. На лунната светлина пустата главна улица на Ийст Хамптън изглеждаше почти безопасна. Докъдето достигаше погледът ми, единствената кола бе едно разнебитено бяло субару, паркирано пред старомодната шатра на един кинотеатър, останал тук някъде от петдесетте години.

Щом Кларънс продължи бавно да навлиза в града, фаровете на субаруто блеснаха и колата пое нататък по пътя. Следвахме я чак до малкия полицейски участък и когато пристигнахме, заварихме субаруто вече паркирано.

Нисък, набит и решителен, Лен Левит застана пред нас, с провесен през шията му „Никон“. В ръцете си държеше триножника за фотоапарата.

Измъкнах се от колата на Кларънс и продиктувах на Левит краткото изявление, което бях успял да съчиня на връщане от Ню Йорк.

— Данте Хейливил и Майкъл Уокър — диктувах достатъчно бавно, за да успее да го запише в бележника си — нямат абсолютно нищо общо с убийствата на Ерик Фейфър, Патрик Рочи и Робърт Уалко. Данте Хейливил е изключително способен младеж, без криминално досие и без каквато и да била причина да извърши тези престъпления.

— А къде е Уокър? — попита Левит.

— Уокър на свой ред утре също ще се предаде на полицията. Нямам повече коментари по този въпрос.

— Но защо са се укрили? — заинтересува се фотографът.

— Забрави ли какво ти казах, Лен? — подразних се аз. — Сега се заеми със снимките. Това е твоят шанс да се измъкнеш от спортната редакция.

Повиках Лен Левит като мой личен пиар. Редакторите в таблоидите и ченгетата много си падаха по снимките, на които се вижда как влачат заподозрени негри, с белезници на китките, през тълпа полицаи, за да ги натикат в колата на дежурния екип. Но тази сутрин нямаше да имат това удоволствие.

Кадрите, заснети от Лени, бяха много по-миролюбиви, дори поетични: подплашен тийнейджър и дребничката му баба, поели ръка за ръка към фасадата на малкия полицейски участък. На лунната светлина се поклащаше националното знаме на Съединените американски щати. Наоколо не се виждаше никакво ченге.

Веднага щом приключи със снимките, Лен Левит се прибра в колата и изчезна заедно със заснетия филм — както предварително се бяхме разбрали. Кларънс и аз закрачихме редом с Данте и Мари, когато те колебливо престъпиха прага на участъка. Дежурен сержант зад бюрото тази нощ се случи Марти Дайълоу. Щом хлопнахме зад нас, очите му се изцъклиха и устата му зейна широко разтворена. Едва не падна от стола.

— Марти — започнах грижливо репетираната си встъпителна реч, — Данте Хейливил се явява тук, за да се предаде на властите.

— Ама сега тук няма никого — ошашави се Дайълоу и разтърка очите си. Но в следващия миг си спомни задълженията и извади пистолета си от кобура. — Какво, по дяволите, се очаква да направя сега?

— Това е добър въпрос, Марти — усмихнах се аз. — Дошли сме да изчакаме, докато се обадиш където трябва. Данте току-що се предаде на полицията. Свали този пистолет.

— Но сега е четири и половина през нощта, Дънлеви! — възропта ченгето. — Не можахте ли да изчакате още два часа?

— Разбира се, че не. А сега просто се пресегни към телефона.

Марти ме изгледа със странна смесица от смущение и презрение, след което ми помогна да се досетя защо Данте толкова много настояваше да го придружавам.

— Дори не знам защо си тук с този скапаняк — промърмори сержант Дайълоу.

После закопча белезниците около китките на Данте.