Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (63)

60.
Том

Горе-долу по същото време, когато Кейт отпътува с хеликоптера за Манхатън, аз се настаних на тясната седалка в скромната зала в Амагенсет, вмирисана на тебешир и вкиснато мляко.

Също като Кейт имах роля, която се налагаше да изиграя. Но ако трябва да бъда честен, не бях сигурен докъде можех да се разпростирам.

Докато се адаптирах към условията на сцената, на която щях да играя, вътре влязоха още хора, повечето от тях възрастни, понесли със себе си малки столчета. Колкото и да бяха богати, никой от тях не се държеше надменно. Ръководителят на групата „Анонимни алкохолици“ затвори вратата след последния и ми даде знак с ръка. Станах, отидох до стената и се изкашлях.

— Казвам се Джон Смит — започнах. — И съм алкохолик.

Тълпата забъбри одобрително, разпознала в мен един от своите. Бяха решени да ме подкрепят, за да разкажа докрай семейната си драма.

— Моят баща ми даде първата чаша бира, когато бях на единадесет — продължих с лекота, понеже по една случайност това бе самата истина. — На следващата вечер излязох с приятели и славно се напих. — И за това не излъгах, но от тук нататък трябваше да разчитам единствено на въображението си. — Чувствах се толкова добре, че прекарах следващите двадесет години в опити да пресъздам онова превъзходно усещане, което тогава ме изпълни. Това, разбира се, никога не се повтори, но както сами се досещате, не ми попречи да продължавам с опитите.

Последваха окуражителни кимвания, които означаваха, че може би действително принадлежа към тях, тоест — че едва ли мога да послужа като пример за трезвеник. Но се опитах да не мисля за това, а само да се съсредоточа в моята изповед:

— Преди шест години жена ми се изнесе, а аз се озовах в болницата. Тогава именно за пръв път отидох на сбирка като тази и, слава богу, сетне ми бе по-лесно да се въздържам от чашката. Но по-късно моят живот и най-вече работата ми започнаха да стават все по-стресиращи.

Допусках, че някои от събралите се могат да познават работата, която посочих, но Амагенсет е свят, различен от Манток, пък и аз лично не познавах нито един от тях.

— През последните две седмици се почувствах склонен отново да рухна в бездната, затова сега съм тук, пред вас — продължих. Това също не беше кой знае колко далеч от истината. — Трудно ми е да си го призная, но се нуждая от малко помощ.

До края на сбирката аз вече разполагах с неколцина нови приятели, дори част от тях останаха да се мотая с мен на паркинга. Не искаха да ме оставят тук сам и безпомощен. И така, облегнати на своите биймъри и мерцедеси, те се заеха да ми разказват своите преживелици, достигащи чак до спомените от казармата. Мъжете цял живот си остават момчета и е невъзможно да не се надпреварват в хвалбите си.

Един от тях например ми описа как го ескортирали двама полицаи от родилния дом на сутринта, когато се родил първият му син. Друг пък успя да го надмине с описанието си как се напил до безсъзнание след смъртта на своя старец. Действително започнах да се усещам донякъде излекуван.

— А твоята любима отрова каква е? — попита ме холивудски продуцент с посивяла брада, притежател на един от онези скъпи, прекрасни домове покрай Крайбрежния път.

Признавам, че ме спипа неподготвен.

— Искаш да ти я кажа по-конкретно? — попитах аз, докато трескаво се мъчех да измисля нещо по-правдоподобно.

— Да, именно по-конкретно — натъртено повтори той и предизвика залп от бурен смях сред събеседниците ни.

— Ами падам си по белите, а не по чернокожите. А руснаците все пак са от бялата раса, нали не греша? — набързо импровизирах аз. — Зная, че звучи смешно, но на мен хич не ми е до смях. Стигал съм до две бутилки водка на нощ. А ти? Какво ще кажеш за себе си?

— Харчех по три хиляди долара на седмица и един от проблемите ми е, че можех да си го позволя.

— От Локо ли се снабдяваше? — попитах аз, но тутакси усетих, че съм прекрачил една невидима черта.

Внезапно всички наоколо притихнаха. Продуцентът ме фиксира с втренчен поглед. Моментално се присвих и измънках приглушено:

— Попитах, защото и аз се снабдявах само от този налудничав шибаняк.

— О, така ли? — Продуцентът се наведе доверително към мен, подпрян на капака на черния си рейндж роувър. — Тогава си попаднал на точния адрес. Но какъв си по-точно: алки или джънки^[1]?

— Джънки — признах си, свел поглед към бетона. — Не ви познавам, момчета, затова си съчиних тези глупости за пиенето.

— Ела тук — подкани ме той.

Казах си, че съм загубен, ако му хрумне да провери ръцете ми за следи от инжекции, но нямах друг избор.

Пристъпих плахо към джипа му, а той отново се втренчи в очите ми. Стори ми се, че ме гледа цяла вечност. После се отдръпна от колата си, сграбчи ме за раменете и завря сивата си брада в лицето ми.

— Хлапе — рече, — щом аз можах да го превъзмогна, и ти ще се справиш. И повече да не си се приближил до онзи шибан Локо. От това, което съм чул, излиза, че е един от онези, дето са пречукали момчетата на плажа през лятото.