Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (117)

114.
Том

Тежките ботуши на дневния надзирател, отекващи между стените от бетон с примес от сгурия — това бе всичко, което ме заобикаляше. След една минута последва дрънкането на наниза от ключове и звуците от отвинтването на болтовете отвън по масивната врата от стомана. Докато чаках проверката, можех само да меря със стъпки малката метална площадка, оградена с телена мрежа. Макар много добре да знаех, че бе дълга само шестдесет сантиметра. Длъжен бях да изчакам, докато надзирателят не приключи с претърсването на последния ъгъл в моята килия.

Изминаха седем месеца, откакто бях затворен в Ривърхед — при това на същия етаж, където Данте бе чакал присъдата. Но оттогава нямах нито едно посещение. Получавах писма единствено от детектив Кони П. Рейборн, шеф на отдел „Убийства“ в полицейското управление на Бруклин. Ако Кони си бе наумил да проникне чрез тях в загадките на моя престъпен ум, нямах никакво намерение да го улеснявам.

Но тъй като писмата му бяха всичко, което ми бе останало за общуване с външния свят, аз се стараех с все сили да поддържам интереса му към моята личност. Дори бях готов да извърша някоя мръсотия, в което — ако не сте забелязали досега — наистина много ме биваше.

Надзирателят ме изведе в оградения вътрешен двор. Според федералните закони веднъж седмично имах право на двадесет минути разходка на открито. След като ме натика на сигурното място, той отключи белезниците ми през отвора в телената ограда.

Оттатък алеята чернокожите ми братя по съдба подтичваха насам-натам, зарадвани, че са ги извели да поиграят на единственото игрище, с което разполагаха тук. Мургавата им кожа блестеше от потта дори и на това ужасно анемично декемврийско слънце.

Все още можех да им покажа как се играе баскетбол на тези хлапета, но никой и не мислеше да ми предложи да се включа в играта. Цялата свобода, която ми бе отредена тук, се свеждаше само до това да слушам как топката тупва по бетона и после отскача, както и да се радвам, че лъчите на слънцето още галят тила ми.

Все пак се стараех да се наслаждавам дори на тези оскъдни дарове на съдбата. Понякога се случваше някой да е по-зле и от мен. Сега например — в далечния край на игрището избухна някаква свада и неколцина от съкилийниците ми на бърза ръка бяха натикани обратно в килиите си.

Удостоиха ме с единична килия, за да ме изолират от всичките останали братя по съдба, след като ступах онзи тип под душа. Така зле го подредих, че още го хранят през тръбичка. А сега веднага се досетих какво се бе случило, както и всички останали, изведени в карето в оттатъшния двор. Защото тупкането на топката престана и се възцари гробна тишина. А за тези шибани копелета играта на баскетбол бе по-приятно занимание дори и от гледането на канала НВО.

И аз се чувствах почти като тях. Бях изплашен до смърт, но едновременно с това и възбуден. Никой никога не научава цялата истина за себе си, но в места като това тук много по-лесно разбираш какво ти липсва най-много.

Това, което ми липсваше повече от кожата на Кейт, от усмивката й и от мечтите, които бе поддържала живи, беше действието, рискът, хазартът. Вълнението да раздрусаш заровете на съдбата и да ги гледаш как се търкалят. Точно те подскачаха сега по циментирания двор на затвора.

Изправих се и като си напомних да отделя повече време на тази мисъл, се преместих към ъгъла, който бе по-близо до оградата. Така нямаше как да ме издебнат отзад, а само един можеше да се изпречи срещу мен.

Бяха изпратили трима души да свършат работата. Единият беше бял, с бледо лице, със зелени татуировки по двете си ръце, а другите двама — чернокожи, доста яки и набити.

Нито за миг не откъсвах очи от белия, защото знаех, че ножът е у него. Вече бяха преполовили разстоянието, напредваха бързо. Стоях неподвижен, не трепваше дори мускул по лицето ми. Оставих ги да се приближат и тогава само за миг всичко се промени. Рязко вдигнах десния си крак и изритах в коляното чернокожия. Той се сгърчи и изкрещя от болка. Така че ирландецът в средата вече не беше толкова щастлив, въпреки четирилистната детелина^[1], избродирана на бицепса му.

Но той щеше да бъде следващият, а нямаше никакъв шанс. Вдигна дясната си ръка, прикрита до този миг зад кръста му, и се хвърли срещу мен с ножа.

Всичко изглеждаше като в забавен кадър. Впрегнах цялата си енергия, за да се извърна рязко, да го сграбча за китката и да го изтласкам настрани върху втория чернокож. Веднага след това забих с все сила юмрука си в лицето на ирландеца, като използвах тялото му като щит срещу връхлитащия чернокож от другата ми страна. Той се присви на две, аз избих ножа от ръката му и се обърнах към онзи отляво, който макар да бе доста по-едър от мен, внезапно се вкамени. И не посмя да ме нападне отново.

Вече ме бяха обвинили в три убийства, така че едно в повече нямаше да промени положението ми. Но за миг се поколебах — може би защото видях в очите му нещо, което ми напомни на Рейборн. И ето че се оказа, че имало и четвърти. Този, който така и не бях забелязал, защото през цялото това време бе стоял извън оградения двор. Сега той бръкна с двете си ръце през телената мрежа. Преряза гърлото ми изотзад.

— Това ти е от Маклин — изрече гласът зад гърба ми.

И когато горещата вълна плисна по врата ми и обля тялото ми, разбрах, че настъпва краят.

Рухнах на колене, сетне се строполих по гръб, като се чудех само каква ли ще бъде последната ми мисъл, кое ще бъде последното, което ще видя? Не се нуждаех от свещеник или някой друг, който да държи ръката ми в сетния ми час. Видях Кейт гола на брега, обляна от лунна светлина. И как играя в Ен Би Ей. И как пътувам за Париж.

Слънцето внезапно започна да става все по-ярко, докато накрая не се разпръсна на хиляди ослепителнобели точки. После те избледняха и един огромен черен правоъгълник изпълни небето. Някъде отзад се разнесе ужасяващо скърцане на триещ се метал, след което правоъгълникът се разполови и се превърна в две гигантски врати — Портите на ада. В този момент, докато последните капки кръв се изцеждаха от мен, вратите се разтвориха и аз бях приет в новия си дом.