Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (118)

115.
Кейт

Паркирах близо до Крайбрежния път и веднага щом отворих вратата, Уинго изскочи навън и се втурна по обширния белеещ се плаж. Беше като полудял от щастие. Безбрежната морска шир и пясъкът караха и мен да се чувствам по-добре. Затова идвах тук всеки ден, дори в този следобед в средата на декември, когато температурата бе не повече от четири градуса над нулата.

Изминах около осемстотин метра надолу по плажа, преди да открия една огряна от слънцето пътечка между скалите, където можех да се скрия от хапещия вятър и удобно да разстеля одеялото си.

Ритмичният плисък на вълните ме успокояваше и ми помагаше да се съсредоточа. Изминаха месеци, откакто се бях върнала от Париж, но все не можех да се отърся от чувството, че всичко сякаш се бе случило вчера. Още не бях си отговорила на въпроса какво да предприема, за да започна живота си отначало.

Изтощеното от тичане куче се сгуши до мен, а аз извадих радиоапарата и го настроих на станцията, предаваща края на мача на Маями Хийт срещу Бостън Селтикс. В края на лятото Данте бе спечелил наградата на специалната лотария и от Селтикс му бяха предложили да подпише договор за три години и дванадесет милиона долара. А той им се отблагодари, като реализира в мача двадесет и две точки, спечели единадесет пъти борбата за отскочилите от баскета топки и направи четири успешни блокажа. В днешния следобед Данте даваше интервю за превъзходната си игра. Предаваха го на живо по радиото и дори ушите на Уинго щръкнаха, щом разпозна гласа.

— Искам само да поздравя моята баба Мари — задъхано изрече Данте. — Както и моята приятелка, адвокат Кейт Костело. Обичам ви и двете. В най-скоро време ще се видим отново.

— Чу ли това, Уинго? Току-що ме поздравиха специално по радиото — казах аз и погалих по влажната муцуна моето предано куче.

В далечината се появиха две фигури и бавно закрачиха по пясъка. Едва напредваха към нас, приведени срещу силния вятър. Чак когато наближиха, видях, че бяха Маклин и Мари.

Явно нещо не беше наред. Лицето на Мари беше измокрено от сълзите й.

— Том е мъртъв — каза тя. — Убили го в затвора тази сутрин, Кейт. Мак не може да си обясни защо плача, но ти ще ме разбереш.

Не съм сигурна дали я разбрах, но внезапно и аз неутешимо се разридах. Сякаш някой бе превключил нещо в душата ми. Маклин гледаше към океана, пристъпвайки притеснено по пясъка.

— Какво ви става и на двете? — мърмореше той. — Том лъжеше всички ни, продаваше наркотици и което е най-ужасното — оказа се хладнокръвен убиец. Десетократно си е заслужил участта.

— Знам това — изхлипа Мари, като се вгледа в просълзените ми очи. — Но въпреки всичко той помогна на Данте. Направи поне едно добро дело.

— Да бе, само че след като му скрои лъжливо обвинение — продума Мак, но никой не му обърна внимание.

Мари ме покани в дома си, но аз имах нужда да остана сама. Беше ужасно да си го помисля, но сякаш от раменете ми се смъкна тежък товар. И за пръв път от месеци насам можех да помисля за бъдещето си.

Приседнах отново на одеялото, все още огряна от слънцето, Уинго се настани до мен. Останахме дълго така, а когато дойде време да се върнем в колата, вече бях наясно какво трябва да предприема.

Ще се преместя на другия край на страната, в Портланд или в Сиатъл, където никой не ме познава и няма да се интересува от мен. Ще си купя малка къща с веранда и може би с поточе, ромолящо през задния двор. На покрива ще монтирам сателитна чиния, за да мога да гледам всички мачове на Данте в Ен Би Ей.

А после, когато Уинго и аз се установим на новото място и уредя всичко, за да бъде топло и уютно, ще се запиша в списъка на чакащите за дете за осиновяване. Няма значение дали ще е бяло, черно, кафяво или жълто, дали ще е от Албания, Чили, Корея или Лос Анджелис. Но има едно друго условие, от което няма да отстъпя: бебето трябва да е момиче. Защото макар да съм наясно, че Том Дънлеви не може да послужи като пример за нещо друго, освен за сбъркан егоист, на мен и на кучето ни дойде до гуша от мъже.

— Нали така, Уинго?