Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (37)

34.
Детектив Кони П. Рейборн

Съобщих на детектив Йейтс адреса на първото докладвано за днес убийство, на булевард „Макдъно“ 838. Той веднага отби от пътя и поехме с колата към центъра на Фултън. Но дори виещата до полуда сирена и ярко мигащите светлини не можеха да нарушат какофонията, обичайна за улиците в Бед-Стю в този иначе толкова приятен следобед.

Нашата раздрънкана таратайка бе удостоена само с бегли погледи от учениците, скупчени пред входа на училището. В този градски квартал воят на полицейски сирени е част от ежедневния звуков съпровод, както цигулките и духовите инструменти в оркестъра на Нелсън Ридъл^[1].

— Джо, давай го малко по-кротко. Мога да ти се закълна, че нашият човек още ще си е на мястото, когато стигнем там.

Джо Йейтс притежаваше три много дразнещи качества, които толкова често можеш да откриеш в някой колега: неуморно желание да се шегува с всичко, изобилно покрита с коса глава и красива приятелка. Вероятно тези три неща са взаимно обвързани, ала това не ги прави по-малко дразнещи.

Йейтс не откликна на моя призив, но очевидно думите му бяха стигнали до слуховия му апарат, защото колата постепенно започна да намалява ход. Накрая той смъкна скоростта до позволената и започна да взима завоите по-плавно. Половината от айскафето ми все още бе в чашата, когато най-после се озовахме пред шестетажната, червенееща се отдалеч тухлена сграда. Паркирахме зад двата изпреварили ни автомобила от аварийния полицейски отряд.

— Е, дядка, достатъчно кротко ли шофирах? — смигна ми Джо.

Когато се изкачихме до четвъртия етаж, всички вече бяха там — Хийкин от съдебната медицина, Николо и Харт от отдел „Убийства“, както и едно ченге от патрулиращите по улиците квартални екипи. Именно той бе разбил вратата по сигнал на съседа, който предупредил в местния участък, че отвътре се разнасяла непоносима воня на леш.

Колегите с белите ръкавици проверяваха праха по бравата, водопроводните кранове, ключовете за осветлението и дръжките на прозорците. С изключение на тях всички останали бяха длъжни да ме изчакат и да оставят сцената на местопрестъплението така, както я бяха заварили.

Никой не докосна тийнейджъра, наполовина излегнат, наполовина приседнал в леглото си. Съдейки по гадната смрад и по бледата му кожа, както и от разръфаната му от плъхове голяма обувка, бих казал, че хлапакът бе мъртъв приблизително отпреди седмица.

— Когато пристигнахте тук, този телевизор беше ли включен? — попитах аз.

— Да — отвърна Харт. Той бе по-младият от двамата детективи от отдел „Убийства“, доста неприятен подлизурко. — Не сме намалявали силата на звука, нито сме сменяли канала. Никой нищо не е докосвал, Кони.

На екрана вървеше едно от онези нескончаеми комедийни шоута. Точно в момента една мършава негърка се занасяше с друга, доста по-дебела. Според Хийкин тя се държеше като истеричка.

— В кофти момент ли те сварихме, Джими? Защото ако е тъй, можем да пренаредим разписанието.

— Всичко е окей, шефе.

— Сигурен ли си? Гаджето ти е адски забавно. Искам да кажа, че нашият приятел тук явно си примира по нея.

Наредих на един младок от съдебната медицина да провери за отпечатъци дистанционното към телевизора. Сетне изключих апарата и зададох най-важния въпрос:

— И така, кой е този беден несретник, изтеглил такъв лош късмет?