Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (16)

13.
Том

Нямах представа колко време съм останал в къщата на семейство Фейфър. Бих се заклел, че беше почти цял час, но според часовника в кухнята ми е било по-малко от десет минути.

И така, сега не ми оставаше нищо друго, освен да взема бутилката с уиски от лавицата и да я отнеса там, където ме чакаше моят верен Уинго. Кучето беше наясно, че не съм на себе си. Вместо да започне да ми се умилква, за да го изведа на разходка, то отпусна глава в скута ми и аз го загалих отчаяно, сякаш утрешният ден нямаше да настъпи. За трима от моите приятели наистина беше така.

Държах телефона в ръката си, но не мога да си спомня защо. О, да, заради Холи! Така се казваше жената, с която излизах през последните няколко седмици. Но увлечението ми по нея не беше нещо сериозно.

Всъщност дори не ми се искаше точно сега да й позвъня. Нуждаех се да я чуя, просто така, уж че държа на нея като на моя приятелка, макар че в действителност двамата само си убивахме времето.

Уинго е куче, ала ми е предан приятел. А моята приятелка пък всъщност не ми е приятелка. Но виж, уискито е нещо реално. Затова си напълних чашата до половината и я пресуших на един дъх. Слава богу, че онзи кучи син — д-р Джеймсън, още не се е отказал от посещенията по домовете.

Щеше да е по-добре, ако можех да плача, но не бях отронил сълза от десетгодишен, когато баща ми умря. Затова поех още една солидна глътка, сетне още една и чак тогава престанах да мисля за ужасните преживелици от днешния ден. Но неусетно се улових, че си мисля за Кейт Костело. Вече изтекоха десетина години, откакто скъсахме, но винаги се сещам за нея, когато ми се случи нещо важно, независимо дали е за добро или за зло. Освен това тази вечер я видях долу, на плажа под Крайбрежния път. Както винаги, беше много красива и дори при тези мрачни обстоятелства успя да привлече вниманието ми.

Ето че отново започвах да съжалявам, задето навремето се бях издънил с Кейт. Сега беше въпрос само на още няколко глътки, преди да се заема с преосмислянето на онзи момент. Беше в „Бостън Гардън“, на 11 февруари 1995 г. До края на срещата оставаше малко повече от една минута, а ние губехме с двадесет и три точки. Играта в този мач понякога ставаше толкова безлична, че феновете с гняв я наричаха „боклук работа“.

Блъснах се в един от съотборниците си и едва не му изкълчих глезена. Самият аз също се стоварих на дъсчения под, натъртих си лявото коляно и с това моята кариера в професионалната лига приключи, без да успея да вкарам поне един кош в този мач.

Ето така се стигна до запознанството ми с д-р Джеймсън. Първата ми мисъл бе, че ще изгубя Кейт Костело. Следващата — че ще трябва да се простя и с баскетбола.

Работата е там, че бях започнал от нулата. Все пак не бе чак толкова лошо, много хора започват оттам. Но после се заех с баскетбола и благодарение на него открих Кейт. Сега тя го отрича, жените винаги постъпват така, но аз и ти, докторе, не сме деца — и двамата знаем, че аз никога не бих могъл да се приближа на по-малко от три метра до Кейт, ако не беше баскетболът. Искам да кажа, че е достатъчно само да я погледнеш, за да се увериш, че съм прав.

Ето как се разделихме с Кейт. А после се разделихме и с баскетбола. Раз-два и готово!

Така се стигна до въпроса, който си задавам вече десет години: как, по дяволите, да успея да си я върна, но вече без да разчитам на спорта?