Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (24)

21.
Локо

Редно бе да се отчита и фактът, че съм много по-умен и по-сръчен, отколкото изглеждам на пръв поглед. Издирването на местоположението на Центъра за спорт и развлечения в Бед-Стю^[1] за мен се оказа елементарна задача. Далеч по-трудно бе да намеря подходящо място за паркиране, където хем да не привличам прекалено вниманието на околните с „Голямото черно чудовище“, хем да мога да наблюдавам двата изхода на спортния център. В крайна сметка това си беше скрито проследяване. Само че не от ченгета.

След като обиколих два пъти и четирите съседни улици, паркирах веднъж, а после още веднъж малко по-нататък, през десетина коли от по-близкия вход на спортния център. Спрях точно срещу пицарията „Кармине“ на отсрещния тротоар. Така можех да се преструвам, че просто съм се отбил, за да изпия една пепси-кола с резенче кейк, какъвто навик имаха членовете на местните гангстерски банди.

Доскоро си въобразявах, че тези клубове за аматьорски бокс са отчайващо запуснати. И че приличат на онези в черно-белите гангстерски филми на Кагни Джеймс от четиридесетте години, които изобилстваха с престрелки. Само че в наши дни яките момчета не се млатят безмилостно, а усъвършенстват боксьорските си умения в клубове като този. Вероятно за да могат, когато решат, да те убият само с един удар.

Мястото изглеждаше изцяло обновено и доста елегантно, а влизащите и излизащите имаха съвсем приличен вид. Мнозина от тях крачеха с наперена походка.

Ако не друго, то упоритото блъскане с юмруци по боксовите круши би трябвало да им помага да се справят със стреса. А тъкмо сега Майкъл Уокър сигурно беше сериозно стресиран, след като бе обявен за издирване в бюлетините на полицията от петнадесет щата. Беше заподозрян в извършването на тройно убийство.

Докато Уокър се потеше вътре, аз обгорих със запалката си края на пурата „Грейклиф Робусто“, която бях купил от автомата за продажби в Ийст Хамптън. Успях да я запаля подобаващо. Ухаеше чудесно, дори нежно, а огънчето блещукаше като в картинка от някоя приказка.

За беля в следващия миг Уокър се изниза през задната врата. Беше в сив суичър с качулка, преметнал един голям спортен сак през костеливото си рамо. За жалост бях успял да дръпна само три пъти от прекрасната си скъпа пура.

Кофти работа! Ако я угася, за да я запазя за после, вече нямаше да мога да се наслаждавам на чудесния й аромат. Ако пък не я угася, надали щях да изпитам насладата, която имах предвид, изръсвайки се с цели петнадесет долара за кутията с пури.

Затова взех едно от онези решения, които винаги са мъчителни, но пък в крайна сметка ми помагат да печеля солидните си възнаграждения: дръпнах капака на покрива на колата и внимателно оставих пурата в пепелника. Едва тогава последвах Уокър надолу по улица „Фултън“.

Изостанал предвидливо на половин пресечка зад него, аз го видях как забързано зави наляво. Точно когато свърнах зад ъгъла, го забелязах да се оглежда напрегнато, преди да се шмугне във входа на една шестетажна жилищна сграда. Тя се намираше по средата между двете съседни улици. Само след минута лампите светнаха и сянката му се появи зад завесите на ъгловия апартамент на четвъртия стаж.

Бях заловил беглеца…