Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (55)

52.
Том

— Проумях картинката — рекох. — Ясна ми е, чухте ли?

Но това не означаваше, че бях престанал да обмислям ситуацията. Един сърфист с двама бодигардове. Колко мило! Дори забавно, ако не броим забележката ми, че това тук е обществен плаж. Така че сега лицето ми бе посипано с обществен пясък.

Малко след това сграбчих обувката, притисната върху лицето ми, и я усуках като главата на малката Линда Блеър във филма „Екзорсистът“. Глезенът на бодигарда издаде удовлетворяващ душата ми неестествен звук. После хрущялът около якото му коляно изпращя, а от устата му излетя страховит рев. Не го видях как падна, защото вече бях съсредоточил цялото си внимание върху неговия колега, с когото си разменихме няколко яки удара. Бяхме загрижени да си потрошим костите, преди другите сърфисти да се притекат, за да ни разтърват.

Трошене на кости в случая звучи може би леко преувеличено от моя страна. Но когато се върнах в колата си, едното ми око вече съвсем се затвори. А след още половин час, у дома, се наля с кръв. Ала щях да се чувствам много по-зле, ако тези негодници бяха успели да ме подплашат насред моя собствен плаж.

Освен това другото око все пак си вършеше добре работата, така че отново се заех с бележките си от последния ми разговор с Данте.

Освен проблема с окото и болките от натъртените ми ребра може би съм получил някой и друг як удар по главата, защото мога да се закълна, че една жена, изглеждаща досущ като Кейт Костело, току-що прекоси задния двор. Въпросната особа носеше сини джинси, бяла риза от „Пенгуин“ и черни маратонки „Конвърс“. Без предисловие пристъпи към ъгъла, където седях до дървената маса и все тъй свойски се настани на съседния стол.

— Какво се е случило с теб? — попита тя.

— Имах среща с двама бодигардове.

— Кого охраняваха?

— Някакъв тип от Крайбрежния път, с когото тази сутрин се опитах да поговоря за убийствата.

Кейт поклати глава и въздъхна:

— Не си се променил…

— Всъщност много съм се променил, Кейт.

Тогава тази жена, за която бях съвсем сигурен, че действително е Кейт Костело, рече:

— Промених решението си. Искам да ти помагам като съдебен защитник на Данте Хейливил.

Толкова се слисах, че не знаех какво да кажа.

— Работата е в това, че сега нямаш друг избор — продължи тя, — освен да кажеш „да“, защото междувременно вчера зарязах работата си и се преместих тук.

— Нали знаеш, че от всичко това няма да паднат нито пари, нито слава, нито медицинска застраховка. Нищо.

— Е, със здравето съм добре.

— И аз бях така тази сутрин.

— Съжалявам за срещата, която те е сполетяла — опита да се усмихне тя.

— А няма ли да съжаляваш, че ще работиш с някой, който никога дори не се е надявал да бъде нает от „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“?

Тогава Кейт се разсмя:

— За мен непригодността ти за „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“ е само един много важен плюс в твоя полза.