Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (65)

62.
Рейборн

Когато трябва да се справя с някоя главоблъсканица, аз — за разлика от Тони Сопрано от онзи гангстерски сериал — не се втурвам през глава към кабинета на психоаналитика си. Вместо това предпочитам да се поразходя из Форт Грийн Парк и да седна на пейката край каменната маса срещу един непроницаем Метусалем, запален по шахмата приятел, чието име всъщност е Изикиъл Уитакър. Стократно го предпочитам пред какъвто и да било разговор. Още повече че двамата с него сме на открито, а не сврени в някаква сенчеста стая, особено в неделен следобед като днешния, когато още можем да се радваме на циганското лято. Приятно шумолят последните кафяви листа, все още необрулени от клоните в този парк в Бруклин.

— Ти си на ход — нетърпеливо ме подкани Зеке веднага щом се отпуснах на каменната пейка. И за него времето е пари, както и за психиатрите.

Зеке има лице, като че ли издялано от дърво, и дълги, грациозни пръсти. Моят приятел беше емигрант, преселил се тук сравнително наскоро. Отначало се изхранваше, като береше плодовете в овощните градини, та затова и сега винаги предпочита да се срещаме някъде на открито. Така че трябваше да се съобразявам с неговите предпочитания и да наглася работите си тъй, че да ми остане време за срещите ми със Зеке на чист въздух.

Но след десетина минути, в разгара на играта, когато буквално изпод вечно навирения му нос успях да задигна единия от двата му топа, не се стърпях и ликуващо възкликнах:

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре днес, братко? Може би нещо не си във форма, а? Да не би да си простинал или някакъв грип те е налегнал? Ами ако най-после те е пипнал Алцхаймерът?

Трябваше да си държа устата затворена, защото само това можеше да ми помогне да забравя за миг разположението на фигурите върху шахматната дъска и да си припомня фотографиите върху дъската с неразрешените случаи в нашия полицейски участък. И вместо да се съсредоточа върху това как да укрепя позицията си на шахматната дъска, за да науча този дърт козел на смирение и уважение към моите способности като шахматист — урок, който той отдавна си просеше — аз се увлякох в размисли относно Мани Родригес. От седмици насам неразкритото убийство на Родригес ме измъчваше, макар и това мое притеснение да си оставаше необяснимо дори за мен. Всеки път, щом прекрачвах прага на участъка, името му, изписано с едри букви най-горе на дъската, бодеше очите ми.

Естествено, че нито за секунда не повярвах на историята, която ни поднесоха във вестниците за някаква вражда между „Глок^[1] Инкорпорейтед“ и „Колд Граунд Инкорпорейтед“. Работата е там, че рапърите са прекалено горещи глави, за да успеят да замислят, организират и осъществят едно добре прикрито престъпление. Убиецът не бе оставил никакви следи след себе си. А самият Родригес, който често е бил принуждаван да търчи през глава в дъжда, за да достави пакетите с дисковете, ми изглеждаше прекалено нископоставен в цялата йерархия, за да се превърне в толкова важна цел за отстрелване.

Мани Родригес е бил момче за всичко, незначителна пешка, както обичаме да казваме ние, любителите на шахмата. Само че докато умувах върху всичко това, Зеке, с прецизността на ловък крадец, се пресегна и отмъкна царицата под носа ми.

— Вземи си я! И без това тази кучка никога не съм я харесвал — троснах се аз.

Сега обаче победата ми беше под въпрос, по-скоро много по-вероятно бе да загубя партията. Шахматната дъска изглеждаше като някакъв ръждясал горски капан, който в следващия миг щеше да забие стоманените си зъби в задника ми. Ако притежавах поне капка достойнство, още сега щях да вдигна бялото знаме, но нали се бях довлякъл чак дотук само за да мога да поразмишлявам за Мани Родригес на спокойствие. Защо тогава да не оставя Зеке да се порадва и да спечели някой и друг долар от мен, докато аз заработвах моите долари? И докато продължавах да се отплесвам все в тази насока, Зеке прегази моите редици досущ като Шърман през Джорджия^[2]. Обра ми последния офицер, сетне и последния кон, а когато накрая и царят ми бе пленен, той победоносно заяви:

— Мисля, че не биваше да се безпокоиш толкова за моята кондиция, Кони.

— Е, с това вече окончателно ме успокои — мрачно отроних аз.

Играта приключи доста бързо, претърпях безмилостен разгром. Както винаги в подобни ситуации, си припомних за една латиноамериканска румба, в която се пееше: „Шах, шах, шах и накрая — мат“.

Длъжен бях да бръкна в портфейла си и да връча на Зеке честно спечелената двадесетачка. Загубата обаче не ми попречи да се почувствам тъй добре, както не ми се бе случвало от седмици насам. Защото най-после стигнах до едно заключение, което може би щеше да ми помогне да разкрия кой би могъл да е убиецът на Мани Родригес.