Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (110)

107.
Том

Сега вече заваля тъй силно, че почти нищо не виждах по пътя, макар чистачките да работеха с максимални обороти. Ако можех да поема и този риск, щях да отбия някъде встрани и да изчакам пороят да отмине.

— И така, какво ще правим с Рейборн? — попита Шон, като се опитваше да не гледа към мен.

— Ще го погребем — отвърнах аз. — В старото негърско гробище на хълма. Само то ми се струва подходящо.

Автомобилът ни навлезе в разкалян черен път, приличащ по-скоро на пътека. За щастие познавах мястото и макар с доста усилия, успях да намеря пролуката в крайпътните храсталаци, откъдето започваше отбивката. Изтрита табела сочеше продължението към отдавна занемареното баптистко гробище. Насочих колата през тази пролука, а храстите задращиха по прозорците. Трябваше да намаля, невъзможно бе да се напредва бързо по наклона в този разкалян участък, но избегнах най-лошото — изкачих колата на възвишението, откъдето се откри просека, отстрани с надгробни камъни от варовик и табелки за парцелите.

Паркирах край една прогнила пейка, кимнах на Шон и двамата неохотно излязохме навън в дъжда. Обувките ни потънаха в лепкавата кал, още докато заобикаляхме колата от двете страни. По покрива и по капака на багажника барабаняха тежките капки. Шон натисна хромираната ключалка и отстъпи назад, когато капакът бавно се надигна. Но вътре, естествено, нямаше нищо, освен старата резервна гума на Кейт и някакви градински инструменти, които тя бе използвала в двора на Маклин.

— Какво е това, по дяволите? — ужаси се Шон, като се извърна към мен и веднага посегна да ме хване за ръцете.

Но дулото на пистолета ми вече бе здраво притиснато в ребрата му. И докато ме изгледа със същия онзи шокиран поглед, който трябваше да изтрият в погребалното бюро от лицата на Фейфър, Уалко и Рочи, аз натиснах спусъка.

Но едно съм длъжен да му призная: Шон, за разлика от онези хлапета, не се разхленчи, не повика на помощ майка си. Или може би ме взе за майка му, ако се съди по жеста, с който протегна ръце към мен и изохка:

— Том? Какво правиш?

Стрелях още три пъти. Цевта бе тъй плътно притисната към едрия гръден кош на Шон, че той послужи за заглушител на изстрелите. Заглушител от плът и кръв, така че гърмежите едва ли са стигнали по-надалеч от прогизналите дървета наоколо. Куршумите го накараха да замлъкне, но очите му още си оставаха широко отворени. Погледът му сякаш завинаги бе впит в мен. Продължавах да го усещам, докато взех лопатката от багажника, за да изкопая плиткия гроб. Затова се постарах да струпам повече кал върху лицето му. После избрах друго място, където да погреба пистолета, след което се прибрах на сухо в колата.

Винаги съм обичал да стоя вътре, когато дъждовните капки потропват ритмично по покрива. За кратко останах там, без да бързам за никъде. Гледах само как дъждът измиваше мръсотията от предното стъкло, така както аз бях измил Шон от моя живот.

И знаете ли какво? Чувствах се като след изкупление.