Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (102)

99.
Кейт

През следващите няколко минути зрителите останаха притихнали по местата си. Сякаш бяха в кино, където текат последните надписи след края на драматичен филм.

— Обичаме те, Данте! — провикна се Мари, когато двама шерифи се приближиха към масата на защитата, за да го отведат със себе си. — Още малко остана, детето ми.

— Да бе! — провикна се един хлапак в изпоцапан с боя работен комбинезон, изправен до вратата на залата. — И после ще те изпекат на електрическия стол!

Том и аз стиснахме ръката на Данте, която още трепереше. После шерифите отново му поставиха белезниците и го поведоха към асансьора, приличащ на стоманен кафез, за да го приберат в килията за обвиняемите, намираща се в подземието. В противоположния край на залата друга двойка шерифи ескортираше съдебните заседатели към втората врата, за да ги изпрати до служебния автобус, който после щеше да ги закара на половин километър по-надолу по шосето в хотела „Рамада Ин“. Там щяха да прекарат целия уикенд на единадесетия етаж, изолирани един от друг и от останалия свят.

След като автобусът със съдебните заседатели потегли, двамата с Том излязохме през същата задна врата и забързахме към паркинга, където Кларънс ни бе оставил своето такси.

Докато се промъквахме към големия жълт буик комби, телевизионните репортери и представителите на другите медии ни очакваха пред фасадата на съда. Когато най-после осъзнаха как ги бяхме изиграли, ние вече бяхме преполовили разстоянието до магистралата Сънрайз.

Никой от нас не продума по обратния път към дома. Бяхме изтощени, но най-вече изпитвахме необяснимо стеснение един от друг. Внезапно се озовахме сами и не знаехме как да реагираме. Всъщност през целия път аз си мислех за отдавна отминалите дни, когато бяхме толкова млади. Беше последната ни година в гимназията. Том и аз се срещахме всеки ден. Приличахме на вечно скитащи се по плажа летовници. Все така продължихме и в колежа и аз посещавах почти всички мачове на отбора на „Сейнт Джон“, в които Том участваше. Затова може би раздялата бе такъв ужасен шок за мен. Още не мога да си обясня как успях да превъзмогна болката.

Том натисна спирачките на алеята за коли пред къщата на Маклин. Когато побързах да сляза от буика, в очите му се прочете разочарование.

Същото изпитвах и аз, но бях съсипана от умора, така че се нуждаех час по-скоро да се добера до стаята си, преди окончателно да съм рухнала. Заех се да разкопчавам блузата си още на прага. Щом прекрачих вътре, първата ми грижа бе да дръпна завесите, а втората — да се сгуша уютно на кълбо в леглото.

Ала облекчението от това, че най-после се озовах в чистите си чаршафи, трая само една минута. После мислите ми пак се устремиха назад към изминалия напрегнат ден и сцените от съда се заредиха в съзнанието ми.

Трябваше ли Том да споменава за расовите конфликти? Имахме ли право да настояваме Данте да не бъде разпитван в съда? И защо, по дяволите, се оказах толкова мекушава с онази Ники? Трябваше да й дам да се разбере! А какво толкова се надявахме да постигнем, след като не сме проследили Локо? И как така си въобразяваме, че можем да победим в един толкова труден и заплетен случай?

Най-сетне заспах. Сънят е най-приятният подарък, който човек прави на себе си, когато се лута в омагьосан кръг.

Когато отново се надигнах в леглото, събудена от някакво странно почукване по стъклото, видях, че беше три и половина през нощта. Оказа се, че бях спала повече от девет часа.

По прозореца отново се почука. После още веднъж. Принудих се бързо да се измъкна от леглото и още сънена да се озова в сянката на пердетата. Успях да ги дръпна пипнешком, но те едва не рухнаха на пода.

В задния двор, подпряно на велосипеда си, стоеше единственото момче, което някога е разбивало сърцето ми. И се гответе да запрати още едно камъче към прозореца.

Едва когато по лицето на Том се изписа закачлива усмивка, осъзнах, че бях гола.