Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (100)

97.
Том

На следващата сутрин тълпата отново се стече в съдебната зала. Напрежението витаеше в нея, лицата на всички бяха изопнати. След горещата лятна седмица и немощната климатична инсталация, която по-скоро произвеждаше само звуков ефект, в затвореното пространство се разнасяше обилна миризма на засъхнала пот. Докато вървях към стола си, редом до този на Кейт, по моя гръб също се стичаха струйки пот.

Решението ни да не разпитваме Данте бе добре пресметнат риск, но да оставим един изпаднал в ужас за бъдещето си тийнейджър на милостта на обвинението, ни се струваше още по-рисковано. Тези съображения доста объркваха сметките ни. Тъкмо дописвах последната си бележка, когато съдебният пристав извика:

— Всички да станат!

С много по-бърза от обичайната за него крачка съдията Ротщейн нахлу в залата, зае мястото си и веднага се обърна към мен:

— Господин Дънлеви, ваш ред е.

Станах, за да се обърна за последен път към съдебните заседатели:

— Дами и господа, когато за пръв път се изправих пред вас в началото на този съдебен процес, единственото ми настояване бе да не приемате нищо на доверие, докато не претеглите сами всички факти. Исках да стигнете до собствена, ваша преценка. Зная, че ще се справите с това, понеже докато седя на стола си, ви наблюдавам и мога да доловя в очите ви вашата решимост. Затова искам сега да ви благодаря. Тази сутрин ние ще обмислим още веднъж случая, така както ни го представи обвинението, като се спрем на така наречените доказателства, едно по едно на всяко от тях.

Лицето ми вече бе покрито с пот. Избърсах челото си и отпих глътка вода. Единственият шум в залата бе бръмченето на слабата климатична инсталация.

— Когато се заех да защитавам Данте, си мислех, че това е случай, в който невинен тийнейджър се е озовал на неподходящо място в неподходящ момент. Но сега осъзнавам, че този лош късмет няма нищо общо с това, че Данте Хейливил и Майкъл Уокър са се намирали в имението на Т. Смити Уилсън в същата нощ, когато там са били убити Ерик Фейфър, Робърт Уалко и Патрик Рочи. Защото Данте и Майкъл съзнателно са били подмамени да се явят на сцената на мястото на престъплението, за да могат по-късно да бъдат обявени за извършители на трите убийства. Това е единственото обяснение, което е смислено и обосновано. — Млъкнах за миг и огледах притихналата зала. — Но какво е подтикнало Данте Хейливил и неговият най-добър приятел да се появят през онази нощ в имението на Т. Смити Уилсън? Когато се предаде на полицията, Данте съобщи, че към пет следобед някой му позвънил. Ние знаем, че той е казал истината, защото от записаните телефонни разговори се вижда, че е получил обаждане с продължителност от осемдесет и три секунди — точно в пет часа и една минута. Постъпило е от уличен телефон, от автомат в кабина, намираща се край рибния ресторант „Клем Бар“. Този, който се е обадил, се представил за Ерик Фейфър. Именно той поканил Данте в имението на Т. Смити Уилсън, за да могат да си изяснят отношенията, да изгладят недоразумението и да оставят цялата тази неприятна история зад гърба си. Данте, който винаги е бил добряк, се чувствал доста неудобно след онази глупава, хлапашка караница, която обвинението представи тук едва ли не като някакво начало на расови вълнения. Младежът веднага се съгласил да се срещне с Ерик Фейфър по-късно през нощта. А Майкъл Уокър очевидно е искал да си купи малко марихуана през същата нощ. Данте призна и за това допълнително обстоятелство. Обаче този, който всъщност се е обадил, дами и господа, не е бил Ерик Фейфър. Бил е някой друг, който се е постарал да имитира, че се обажда Ерик Фейфър.

Отново попих с кърпичка капчиците пот по челото си и продължих:

— Допускам това, тъй като, ако Ерик Фейфър наистина се е обадил, най-логично е било да използва своя мобилен телефон. На него не му се е налагало да замаскира обаждането си и да се бои от евентуално полицейско проследяване на разговорите му. По простата причина, че въобще не е имал какво да прикрива. Обаче този, който действително се е обадил, за да злепостави Данте Хейливил и Майкъл Уокър като извършители на тези убийства, не е искал да излиза наяве. И тъкмо заради това е използвал уличен телефон. Това обаждане — продължих аз след кратка пауза, колкото да отпия глътка вода — е била само първата от следващите няколко стъпки, предприети от истинските убийци, за да уличат, да злепоставят Данте Хейливил като престъпник. Само първата, но най-важната стъпка в техните ходове. Чрез нея е било подготвено всичко, така че веднага след като Данте и Майкъл са се появили на мястото на бъдещото престъпление и убийците са ги чули да пристигат там, на игрището, именно те, а не двамата чернокожи, са застреляли тримата бели младежи. И така убийците вече са си осигурили присъствието на Данте Хейливил и Майкъл Уокър, обаче това не се оказало достатъчно за плановете им да прехвърлят вината на някого другиго. Впоследствие те открили — вероятно благодарение на техен човек в местната полиция — къде се укривал Майкъл Уокър. Убили го със същото оръжие, което използвали, за да убият Ерик Фейфър, Робърт Уалко и Патрик Рочи. След като се сдобили с превъзходни по качество отпечатъци от пръстите на Майкъл Уокър върху оръжието на престъплението, те задържали в себе си пистолета, докато Данте не решил да се предаде на властите. Веднага щом убийците узнали, че в онази нощ, на връщане към града, автомобилът с Данте Хейливил спрял пред ресторант „Принцес“, те изхвърлили пистолета в най-близкия контейнер за смет. Чрез още едно телефонно обаждане — или така наречения анонимен сигнал до полицая Хюго Линдгрен — те информирали полицията, че оръжието на престъплението се намира в този контейнер за смет. Колко е удобно всичко това за истинските престъпници, нали? Дами и господа, някой от вас използва ли все още уличните телефонни автомати? Да не би някой от вас да няма мобилен телефон? Обаче в тези два критични момента обажданията, които се оказаха от толкова решаващо значение за разследването, са били направени именно от уличен телефон. И двете обаждания са били замислени така заради една и съща съвсем очевидна причина — за да не може да бъде проследен този, който е позвънил. Сериозно се замислете върху това, какво ви представи досега обвинението. Всичко в неговите твърдения бе лишено от смисъл. Ако Данте Хейливил действително е убил тези трима млади мъже, а после е употребил същото оръжие, за да застреля своя най-добър приятел, то нали той е разполагал с предостатъчно време, за да укрие оръжието на престъплението. Да се отърве от него, и то така, че никой никога да не може да го намери. Ако — както твърди обвинението — той действително е пропътувал сам маршрута от Долен Ийст Сайд до Бруклин, за да убие Майкъл Уокър, а после се е върнал в Долен Манхатън, той преспокойно би могъл да изхвърли оръжието където и да е по пътя. Но вместо това — пак според обвинението — той го крил в себе си до последната минута. А накрая най-безразсъдно го запратил в един контейнер за смет, при това такъв, който е бил разположен на открито, на място с доста добра видимост. А на всичкото отгоре ни занимават в тази зала със запазените по пистолета — при това много добре различими — отпечатъци от пръстите на Майкъл Уокър. Това тук, дами и господа, също намирисва на някакъв фалшификат. Ако Данте е убил Майкъл, то би трябвало да избърше своите отпечатъци, преди да се отърве от пистолета. Но нали тогава би изтрил и отпечатъците на Майкъл Уокър от предишните три убийства? Как би могъл да изтрие своите, а да остави отпечатъците само на Майкъл Уокър, при това в отлично състояние?

Млъкнах за момент, колкото да оставя съдебните заседатели сами да си отговорят на въпроса ми. След това продължих:

— Нека сега да поговорим и за онази шапка с емблемата на отбора „Маями Хийт“, защото тъкмо от нея истинските убийци са се възползвали на два пъти по един наистина забележителен начин. Тъй като те не са разполагали с отпечатъците на Данте Хейливил върху дръжката на пистолета, решили да оставят на сцената на последното местопрестъпление тази шапка с отпечатъците на Данте върху нея. Как обаче убийците са могли да се досетят, че всичките тези баскетболни шапки от колекцията на младежа са играели чисто символична роля, че никога не са били употребявани? Нима са могли да разберат, че за него да нахлузи на главата една от тези шапки, преди да го поканят да играе в Ен Би Ей, означавало крайно лоша поличба? Не, нямало е откъде да го узнаят. Ето защо те са оставили там една шапка, по която няма никакви следи от потта на Данте. Нито един косъм от косата му. Защо? Защото са подхвърлили там шапка, която Данте Хейливил никога не е носил, нито веднъж не е поставил на главата си. Ако Данте наистина е решил да излезе в онази нощ, за да убие най-добрия си приятел, щеше ли да вземе със себе си най-ярката, най-червената от всичките шапки в колекцията си? Оттогава измина почти цяла година, но следствието така и не успя да открие някой свидетел, който да е забелязал двуметров мъж с яркочервена шапка да се е мотаел из улиците на Ню Йорк. Разбира се, че няма да открият такъв очевидец. Защото през онази нощ Данте не е бил по улиците. И така, какво всъщност се е случило в действителност? И кои са истинските убийци? Някой или някаква група от хора, свързани с търговия с наркотици, която дръзко са въртели в имението на господин Т. Смити Уилсън. Именно те са се стремили да хвърлят вината върху Данте Хейливил. Те са убили и Майкъл Уокър, обаче същевременно са допуснали някои доста сериозни грешки. Като пръв пример за това може да се посочи изборът на шапка, която Данте Хейливил никога не е носил. Нямало е и никакъв смисъл да се изхвърля оръжието на престъплението в онзи контейнер за смет. И накрая най-голямата им грешка: по този начин просто са насочили уликите към един корумпиран полицай.

Сега вече всички в залата се размърдаха, из редиците заплашително се надигнаха негодуващи гласове. Особено неудобно се чувстваха мъжете със сините униформи, застанали рамо до рамо покрай стените.

— Нима наистина са очаквали от нас да им повярваме — продължих аз — и да приемем за чисто съвпадение факта, че същият полицай, който е приел така нареченото анонимно обаждане за изхвърлянето на оръжието на престъплението в някакъв контейнер за смет, е поел и обаждането на Ники Робинсън, точно когато тя решила да съобщи за мнимото си изнасилване? Той се оказва и същият полицай, който влиза сам в спалнята на Данте, където младежът е държал всичките си шапки? Моля ви, не ни разсмивайте! Но въпреки грешките, допуснати от убийците, част от техния план несъмнено се е реализирал: полицията наистина веднага повярва, че убийствата са били извършени от чернокож тийнейджър. Макар че досега той нито е бил задържан, нито дори е подозиран в прояви на насилие. Младеж, пред когото се очертавала напълно реалната перспектива да бъде одобрен за играч в Ен Би Ей. Нима допускате, че такъв талантлив млад човек ще изгуби една безобидна, махленска бих казал, игра, при това напълно аматьорска, а накрая ще се впусне в ожесточена размяна на юмручни удари? Защо? Защото чернокожите тийнейджъри винаги така правят, нали? Готови са да се сбият дори без никаква видима причина? Още от началото на този съдебен процес обвинението пое в насоката, която ни тласкаше към версията, допускаща расов конфликт в дъното на цялата история. Разказаха ви за играта на баскетбол, при която — Бог да ни пази никога да не се случи пак — единият отбор бил само от бели мъже, а другият — само от черни. Сигурно представителите на обвинението не са се съмнявали, че вие мислено ще си повтаряме заканата на онзи тийнейджър: „Няма да го оставя така!“. В основата на обвинението е залегнало допускането, че тези чернокожи младежи са дотолкова податливи на влияние, че на тях никога не може да се разчита. Че може да се очаква само да се замесят в някакво престъпление, което най-често завършва с проливане на кръв. Познавам Данте Хейливил и мога да заявя, че в него няма нищо престъпно и неморално. Когато по-големият му брат бе уличен в престъпление, той остана в училището и продължи да работи упорито, за да подобри играта си на баскетболната площадка. А когато майка му изгуби битката с податливостта си към наркотиците, той пак не напусна училището, нито заряза тренировките. А ето че сега, почти цяла година, се намира в един строго охраняван затвор за престъпление, което не е извършил. При този случай, както и при много други, расовите конфликти не са нищо друго, освен димна завеса. Зная, че вие не сте склонни да позволявате да ви отвличат вниманието и да ви заблуждават. Сами ще се убедите, че именно това преследва обвинението. Защото не съществува нито едно достоверно доказателство, свързващо Данте с тези убийства. Така че накрая вие би трябвало да стигнете до единственото обосновано заключение: обвинението не успя да докаже нищо. И накрая, госпожо председател, вие трябва да произнесете това, което Данте Хейливил чака да чуе от цяла година — думата невинен. Но ако не го сторите, ще се окаже, че помагате на истинските престъпници да извършат пето убийство — ще унищожат един забележителен млад човек, моя много добър приятел Данте Хейливил.