Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (85)

82.
Том

На следващата сутрин, докато Кейт паркираше своята джета пред затвора в Ривърхед, оттам потегли черният мерцедес на Рони Монтгомъри. Явно нямаше още дълго да бъдем защитници на Данте. Все едно да пристигнеш на работа, но да завариш стола си вече зает от наследника ти, а бюрото — старателно почистено от твоите вещи.

Но Кейт и аз продължихме да се придържаме към установения ритуал. Стигнахме до стаята за свижданията, като преди това си разменихме дружелюбни поздрави с Майк и Били зад бюрото в приемната и оставихме в гардеробната часовниците и ключовете си в шкафчето с номер 1924.

Вероятно за последен път Шийла, единствената жена сред надзирателите, за която се говореше, че работела тук от двадесет и три години, ни съпроводи през плъзгащите се стоманени врати към така нареченото „чистилище“ — стаите за разговори на подследствените с техните адвокати. Точно там заварихме Данте, който току-що бе приключил срещата си с Рони Монтгомъри.

Щом ни видя, той се надигна и уклончиво рече:

— Трябва да поговорим.

Кейт и аз се отпуснахме на нашите столове край малката метална маса. Стиснал зъби, зачаках най-лошото. От дълго време насам не се бях чувствал толкова отвратително.

— Току-що с мен се срещна Рони Монтгомъри — започна Данте. — Този брат е успял да спаси от смъртта бейзболиста Лоренцо Луис.

— Снощи се отби в нашия офис — прекъсна го Кейт.

— Е, тогава сигурно вече знаете, че ми предложи да поеме моя случай. Похвали се, че от петнадесет години насам не бил загубил нито едно дело в съда.

— Може би е вярно — съгласи се Кейт.

— Добави още, че това щяло да бъде най-важното решение, пред което някога съм бил изправян. Увери ме, че съм се нуждаел от време, за да го обмисля.

— А ти какво му отвърна?

— Казах му: „Времето не чака, господин Монтгомъри. И без това вече изгубих цели десет месеца тук“. И добавих, че сега зная какво трябва да сторя.

— И какво е то? — полюбопитствах аз.

— Трябва да разберете, че това не е нещо лично. Дрехите на Лоренцо Луис са били опръскани с кръвта на жена му. А когато ченгетата довтасали, той се заключил в банята, глътнал тридесет хапчета приспивателно и се разплакал, като все за майка си споменавал. Ама въпреки това Монтгомъри успял да го спаси.

— Това е уникален случай — отбеляза Кейт, — но не се тревожи, ние няма да го приемем лично.

— Сигурна ли си? — попита младежът.

— За бога, Данте, ще ни съобщиш ли най-после какво му отговори? — не издържах аз.

— Отговорих му: Не, благодаря, братко. Харесвам си адвокатите, дето си ги имам. Кейт, нали не смяташ, че съм си луд? — попита Данте, вдигна дългия си пръст към нея и се ухили. — Ако бях наел Монтгомъри, всички, включително и съдебните заседатели, щяха да решат, че съм виновен като Лоренцо Луис. Освен това си мисля, че Монтгомъри си изразходва късмета за три живота в онзи процес. Кейт, да не би да плачеш, мойто момиче?