Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (83)

80.
Том

Бил Клинтън още продължаваше речта си, когато Кейт хвана ръката ми и ме задърпа назад. Ийст Хамптън като нищо можеше да експлодира заради това, с което тя се бе заела точно сега. Трябваше да се подготвим за тежка защита в един изключително труден съдебен процес. А тепърва ни чакаше още доста работа.

Пътят назад към Манток бе така безлюден, сякаш бе наредено на цялата източна част на Лонг Айланд да се евакуира. Пътуването с Кейт възкреси в паметта ми общите ни спомени от дните, когато бяхме по-млади. Тогава през цялото време се държахме за ръце, така че и сега ми се прииска да го сторя. Но, разбира се, не го направих, от което само ми стана още по-зле. Когато най-после се добрахме до Манток, не видяхме нито една кола на паркинга пред нашия офис.

Окуражена от невероятната тишина наоколо, Кейт подготви по една папка за всеки свидетел, когото възнамерявахме да призовем, а аз се заех да нахвърля черновата за първата си реч. По едно време тя се смили над мен и за кратко ме прегърна. Не си въобразих кой знае какво, освен че искрено ми се щеше това наше уединение да няма край.

Историческото значение на предстоящите събития в съдебната зала от първия ден на процеса ме вдъхновяваше, така че много набързо преглеждах фразите в речта си. Но Кейт не се впечатли от написаното и се зае да нанася корекции по черновата. Когато приключи, половината текст беше зачеркнат, а другата половина — изпъстрена със забележки.

— Ще се получи забележителна реч, Том — похвали ме тя накрая, вероятно с единствената цел да ме насърчи.

Благодарих на съдбата, че стандартите на Кейт бяха много по-високи от моите, и трескаво се заех да преписвам черновата на чисто. После се наложи да повторя и да потретя, докато чух как някакъв автомобил спира на нашия паркинг. Бях изгубил представа за времето и внезапно забелязах през единствения прозорец, че навън бе паднал мрак. Оказа се, че беше към десет вечерта.

Вратите на колата шумно се затръшнаха, после по стъпалата отекнаха нечии тежки стъпки. Вдигна се такъв тропот, като че ли идваха трима-четирима яки мъжаги.

Протегнах ръка към бейзболната бухалка, която винаги държах зад бюрото си, след което погледнах към Кейт. Тя ми се усмихна притеснено. Сетне мълчаливо присви рамене, ала блясъкът в очите й сякаш ми казваше: „Вземи я!“.