Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (4)

1.
Том Дънлеви

В събота сутринта, малко преди Деня на труда^[1], аз карах лениво по най-приятното, най-тихото шосе в цяла Америка — Крайбрежния път в Ийст Хамптън.

Отивах на срещата с четирима от най-старите ми приятели на този свят. Автомобилът ми — „Ягуар“, модел ХКЕ от 1966-а, който ми служеше вярно вече цяло десетилетие — работеше безотказно и на мен ми оставаше само да се любувам на прекрасните гледки в околностите на Хамптън.

Бях взел със себе си преданото си куче Уинго, което се бе настанило на предната седалка до мен и усърдно душеше миризмите, донасяни от вятъра.

„Защо да не се порадвам на още един ден в този истински рай?“, мислех си аз, оглеждайки Крайбрежния път — широк и елегантен. Край него се редуваха къщи, струващи по десет милиона долара. През всеки пет минути ме задминаваха бели джипове, взети под наем за обиколки край брега. А пред къщите, вместо табели с имената на обитателите, се виждаха само фирмените знаци на компаниите производители на свръхмодерна охранителна електроника, избрани от собствениците да бдят над техните скъпи имоти. Докато напредвах на запад, къщите ставаха все по-внушителни, а моравите пред тях — още по-разкошни и по-зелени. Но по-нататък започнаха да се скриват напълно зад високите гъсти живи плетове.

Постепенно с Уинго оставихме зад нас унилото царство на мултимилионерите, за да навлезем, без покана, в още по-смразяващата империя на милиардерите. Ако бяхме в далечното минало, навярно по тези земи щяха да разпъват своя бивак разбойнически банди. Или тук щяха да се заселват откриватели, допринесли за добруването на човечеството. А сега всички парцели наоколо бяха запазени за никому неизвестни математици, които не се отделяха от екраните на своите компютри и въртяха трескави операции с финансови фондове. Рядко можеше да се срещне и някой холивудски магнат. На километър оттук Стивън Спилбърг беше закупил наведнъж три парцела на брега на залива Джордика, а след това — и земята на отсрещния бряг, за да може да притежава и гледката.

Преди да изтегля колата си встрани, за да не одраскам някоя богаташка лимузина или да налетя на някой нацупен фукльо, зърнах един процеп в живите плетове и побързах да отбия по чакълестия път.

В края ме очакваше грамадно, разпростряло се на шир и длъж имение, без никакви допълнителни украси, за да изглежда точно както е било по време на създаването му — някъде през двадесетте. Върху моравата проблясваше зашеметяваща колекция от автомобили, до един с лъскави хромирани брони и всевъзможни екстри.

Точно зад тях се намираше причината за моето посещение: съвсем ново баскетболно игрище, построено по специална поръчка на клиента, при спазване на стандартите на Ен Би Ей за ширина и дължина.

Ако може да се види в Хамптън по-приятна и по-неочаквана гледка от баскетболна площадка със стандартни размери, при това с изглед към океана, то това е струпването на една дузина хора край игрището. Те ни поздравиха сърдечно — мъжката половина не пестеше похвалите си към моето допотопно возило, докато дамите се любуваха на преданото ми куче — добрия стар Уинго.

— О, това бебче наистина е от класа! — възкликна един отракан тип, чието име беше Артис Лафонтен, докато оглеждаше преценяващо моя „Ягуар“.

— А пък това бебче е направо смайващо! — добави неговата приятелка Мами, когато Уинго се изправи на задните си крака, за да лепне една щедра мокра целувка върху хубавото й личице. — Не мога ли да го осиновя?

Както винаги, те ме посрещнаха изключително сърдечно, но не само защото бях единственият представител на бялата раса.