Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (79)

76.
Рейборн

Полицейският участък в Ийст Хамптън обаче съвсем не изглеждаше идиличен като алеята край „Златната круша“. За мое разочарование се оказа, че той прилича на всяка друга полицейска сграда — отвън малка, невзрачна и унила, а отвътре — претъпкана и вмирисана на пот. В една от стаите заварих трима едри и яки детективи, имащи вид на хора от ирландско потекло. Единствено старшият — по-младият от тримата, притежаваше свой кабинет, който обаче също приличаше на килер.

— Чувствайте се като у дома си — посрещна ме детектив Ван Бърън. Изхвърли със замах на пода всичко оставено върху стола, преди да ми го посочи. — От две години чакаме да ни преместят в новата сграда.

Не смятах, че ще бъда посрещнат много учтиво и, разбира се, точно това се случи. Няма местно ченге, което би пожелало да го посети полицай от големия град, за да наднича в ежедневната му работа. Но Ван Бърън, като всеки друг млад и амбициозен детектив, с нищо не се издаде, че е притеснен от неочакваната ми поява.

— Тук съм — започнах аз, — защото месец след като бе застрелян Майкъл Уокър започнах да разследвам убийството на Мани Родригес — един рапър, също застрелян от упор. Вчера узнах, че той също е посещавал имението на Т. Смити Уилсън. Така убитите, свързани със случилото се край игрището, стават петима.

— Направо се заформя отбор — ухили се Ван Бърън.

Аз също се усмихнах, надявайки се да разтопя леда между нас.

— Отбор, но вече мъртъв — уточних аз.

— Вероятно би трябвало да разговаряте с някого от отдел „Убийства“ към полицията в Съфолк. След първите две седмици те поеха случая от нас. Но тъй като така и така сте дошли дотук, ще се радвам поне да ви отведа до имението на Т. Смити Уилсън.

Оставих на паркинга моя черен очукан таурус и потеглих с колата на Ван Бърън — също черна и очукана. Прекосихме почти цялото градче. Скоро се озовахме в квартала, където „главната улица“ на Щатите изглежда точно както я рекламират в проспектите на агенциите за недвижими имот.

— Отвъд този жив плет — обясни ми Ван Бърън — се намира палатът на Зайнфелд^[1]. Задигна го от Били Джоел^[2] за петдесет и шест милиона долара. А пък точно нагоре по този път се стига до двореца, където Марта Стюарт^[3] предпочита да се усамотява.

— Всичко това е много интересно, но къде живеят чернокожите? — попитах.

— Вече почти стигнахме до местенцето на Т. Смити Уилсън — успокои ме Ван Бърън. След това зави по една необикновено широка автомобилна алея, виеща се край плажа, за която ми спомена, че тук я наричали Крайбрежния път.

Щом стигнахме до дървена порта от грубо одялани дъски, Ван Бърън отключи катинара към веригата, поставена от местната полиция. После продължихме по дългата вътрешна алея, насочена към океанския бряг. Вътрешната врата на телената ограда около баскетболното игрище също беше заключена, но Ван Бърън притежаваше ключ и за нея.

— Вие ли сте този, който е говорил пръв с Т. Смити Уилсън? — заинтересувах се аз.

— Не, никой не е разговарял с Уилсън — отвърна небрежно детективът.

Погледнах го удивен.

— Труповете на трима от местните младежи са били открити скупчени насред неговото игрище. По-късно е бил застрелян един техен познат, докато се е укривал от следствието, а никой в града не е сметнал за необходимо да поговори с Уилсън? — втрещих се аз.

— Ами не. Ние тук не действаме така — махна с ръка Ван Бърън.

Огледах имението, но освен впечатляващата гледка към океана нямаше нищо интересно.

Накрая Ван Бърън и аз се спряхме на верандата на внушителната къща, която, както той спомена, вече била обявена за продан.

— Е, точно в момента съм малко притеснен с парите в брой — усмихнах се аз.

Ван Бърън също се засмя. Май наистина започвахме да се разбираме, въпреки странните им методи на разследване.

— Изскочи още едно име около това престъпление — подхвърли накрая той. — Става дума за един местен наркодилър, който държи да го наричат само с прякора му — Локо.

Кимнах и се постарах да го запомня.

— Е, вие говорихте ли с този Локо?

— Досега никой не е успял да го открие.

— Имате ли нещо против аз да опитам?