Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (34)

31.
Том

Не знаех от какво се чувствам по-зле — от това, което се случи, или от мисълта как ще погледна Мари в очите. Поех бавно по стълбите към тясната приемна, където Мари и Кларънс, щом ме видяха, скочиха от столовете.

Зад тях слънчевите лъчи проникваха през стъклената врата. Паркингът навън бе щедро огрян от светлина. Беше осем сутринта. Данте и аз бяхме престояли цели два часа в онази тясна стаичка.

— Какво стана с внука ми, господин Дънлеви? — попита Мари.

— Трябва ми глътка чист въздух — промърморих аз и излязох през вратата в студената утрин.

Бабата на Данте обаче тръгна след мен и веднага ме спря, щом се озовахме пред сградата.

— Какво се случи с внука ми? Защо избягвате да ме погледнете в очите, господин Дънлеви? Застанала съм точно пред вас.

— Те не му вярват — произнесох аз, когато накрая насъбрах кураж да посрещна погледа й. — Не вярват на неговата версия.

— Че как може така? Този младеж никога през живота си не е лъгал. Не им ли го казахте?

В това време се появи и Кларънс. Той отпусна ръка на рамото й и ме изгледа със симпатия и разбиране.

— Мари, Том се старае да стори най-доброто, на което е способен.

— Най-доброто ли? Какво искаш да кажеш с това? — учудено го изгледа старата. — Нима не им е обяснил, че на този свят за Данте няма причина, която да го накара да извърши тези престъпления? И къде е оръжието? Оръжието на престъплението го няма.

Погледнах първо към Кларънс, а сетне отново се извърнах към Мари.

— Работата е там, че вече са намерили оръжието.

Седнах на пейката и се загледах уморено в движението по шосе 27, оживено както всяка делнична сутрин. Каква бъркотия се забърка, пълна катастрофа! А най-лошото тепърва започваше.

— И така, какво ще правим сега, господин Дънлеви? — попита Мари. — Нали вие сте неговият адвокат?

Преди да успея да се съвзема и да помисля какво да й отговоря, крилата на вратата зад нас се разтвориха със замах. Две ченгета, но този път от полицейското управление на окръг Съфолк, изведоха Данте, отново с белезници на китките. Данте бе готов да се разплаче, а изражението на Мари изглеждаше още по-сърцераздирателно. Ченгетата не искаха да се разправят с нея, затова се обърнаха към мен.

— Къде го водите? — попитах ги.

— В съда на окръг Съфолк.

— Мари, ще ги следваме с колата на Кларънс — казах аз.

Тя прошепна нещо на внука си. И двамата се разплакаха. Аз още повече смръщих вежди, а Кларънс нежно пое ръцете й.

— В главата ти е пълна каша, нали? — внезапно ме попита Мари.

Погледнах към нея и нищо не казах, абсолютно нищо. Но бях напълно сигурен, че умееше да чете мислите ми.