Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (48)

45.
Том

Определено се бях набъркал до шия в случая с Данте и затова отново се озовах в центъра на вниманието.

И понеже нито Луси, нито хората в сладкарницата в Манток повече искаха да слушат моите истории, с преданото ми куче се видяхме принудени да внесем корекции в традиционната сутрешна програма. Между впрочем Уинго е кръстен на великия резервен играч от „Никс“ Хартхорн Натаниъл Уинго, но отговаря на всичко, съдържащо в себе си думата „уинг“^[1]. Затова решихме да започваме работния ден с посещение в онова ресторантче, чийто собственик бе някакъв емигрант от Хондурас. Там поне никой не знаеше имената ни. Сега си седях самотен на една от масите отвън, на три метра от шосе 27, и се опитвах да си представя как няма да позволя на щата Ню Йорк да екзекутира един невинен младок.

Вече сериозно се бях заел със случая на Данте Хейливил. Дните ми се нижеха като в мъгла и приключваха чак когато заспивах върху бележките си по делото. Такъв съм си — отдавам се изцяло на това, с което съм се заел, пък и съм си малко налудничав.

И така, седях си сред меката светлина на тази октомврийска утрин, загледан в потока от коли и камиони, устремени на запад по шосе 27, само на три метра от мен. Бях прекалено обсебен от мислите си, за да може нещо да отвлече вниманието ми. Когато Данте се поразрови в паметта си и ми съобщи за онзи тип на скамейката, той не подозираше каква изкусителна следа ми бе подхвърлил. Но нямаше да бъде лесно да я проследя докрай.

Ако имаше някой, който би могъл да подкрепи версията на Данте за събитията или да е видял истинските убийци, то щатът Ню Йорк щеше да бъде принуден да оттегли обвинението си. Само че засега разполагах единствено с някакво смътно описание, а за името на свидетеля въобще и не ставаше дума.

Може би Артис Лафонтен — дилър на дрога, сводник или какъвто и да е там — бе останал край баскетболното игрище достатъчно дълго, за да види пристигането на този тип. Но представа си нямах как да се свържа с Артис. В полицията може би щяха да успеят да го открият сред техните бази данни, но мразех да ходя там, освен ако не съм задължен на всяка цена да го сторя.

И докато продължавах да се наливам с кафе, покрай мен профуча един жълт симпатичен фолксваген. „Жълтото днес е на мода“, казах си аз, което пък машинално насочи мислите ми към жълтата като канарче открита спортна кола на Артис.

Няма много места, където човек може да си купи ферари за четиристотин хиляди долара, нали?

Вдигнах мобилния си телефон и се впуснах в издирване. От местния автосалон в Хемистед ме прехвърлиха към някаква екзотична компания за продажба на автомобили на Единадесето авеню в Манхатън. Оттам пък ме препратиха в автосалона в Гринуич, в щата Кънектикът.

След два часа, все още в моя „офис“ на открито онзи, който бе в абсолютно непосредствена близост до шосе 27, аз вече разговарях с Бри Елизабет Педи. Тази дама се оказа топ продавачката на автосалона „Маями Ауто Импориъм“ в Саут Бийч.

— Разбира се, че познавам Артис. Той уреди децата ми в колежа.

Успях да убедя Педи да му позвъни и само след две-три минути той бе на другия край на линията. Но гласът му прозвуча по-хладно, отколкото бях очаквал.

— Ако се обаждаш за онази нощ на баскетболното игрище, веднага ти казвам, че не съм бил там.

— Артис, ако трябваше, щях да те призова като свидетел… — започнах отдалече аз.

— Но първо ще трябва да ме откриеш! — прекъсна ме той.

— Данте го очаква смъртна присъда. Знаеш ли нещо, което не си казал?

— Не познаваш Локо. Готов съм на всичко, само и само да не свидетелствам срещу него. Но ако вече си проумял, че аз не съм бил там, тогава може би ще успея да ти помогна.

Описах му младежа, който е лежал на скамейката, и се оказа, че Артис е съвсем наясно за кого става дума.

— Трябва ти значи Мани Родригес — отсече накрая той. — Както всеки друг на неговата възраст, и той се натиска да стане рапър. Каза ми, че работел за някаква невзрачна фирма с гръмкото име „Колд Граунд Инкорпорейтед“. Обзалагам се, че я има в телефонния указател.