Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (5)

2.
Том

Честта да представлявам еднолично бялата раса скоро ми бе отнета.

След по-малко от пет минути Роби Уалко се появи със своя оплескан с кал пикап, с фирмения надпис „Уалко и синове“ — името на неговия старец и компанията му за озеленяване.

Накрая пристигна и моят по-голям брат, Джеф — треньор по футбол в гимназията в Ийст Хамптън. Заедно с него в училищния микробус беше Патрик Рочи.

— Къде, по дяволите, се е дянал Фейф? — попита Артис.

Всъщност той никога не изгаряше от желание да се заема с това, с което се препитаваше, но поне работните му часове бяха доста разтегливо понятие. Все пак не можеше да се оплаче — плащаха му достатъчно, за да поддържа любимото си ферари, жълто като канарче, с гуми, широки петдесет и шест сантиметра.

— Да, къде е бледоликият Родман^[1]? — попита един тип с плитки, чието име бе Марван.

Артис Лафонтен и неговите хора не си падаха много по Фейф. Дразнеха се от неговата коса с избелени кичури, от всичките му там пиърсинги и татуировки. Затова го посрещнаха с насмешливо дюдюкане, когато той най-после се довлече с велосипеда си, натискайки педалите с босите си ходила. Беше завързал високите си обувки към дръжките на кормилото и те непрекъснато се удряха една в друга, сякаш му ръкопляскаха.

— Внимавайте с този велосипед, приятели — заговори Фейф, докато педантично спусна стойката, за да паркира своето возило за осем долара между двата автомобила, струващи по двеста хиляди. — Той е от марката „Швин“.

През целия си живот съм бил силно привързан към брат си Джеф, но не мога и без всичките тези приятели.

Рочи, известен също като Роче, има най-нежната душа сред тях. Да не говорим, че е страхотен скулптор, но не го бива много в покера. Ама пък е роден да бъде барман.

Уалко е най-честният мъж, когото познавам. Той е от онези типове, които още щом те срещнат за пръв път, веднага ще се заемат да те убеждават, че „Гънс енд Роузис“ са най-великата рок банда на всичките времена или пък че Дерек Джитър е най-талантливият шортстоп^[2] от неговото поколение.

Колкото до самия Фейф, той е твърде специален и това става ясно на всеки още от пръв поглед — от доминиканът касиер в супермаркета, до баба ми.

Цялото това имение е притежание на филмовата звезда Т. Смити Уилсън, който го закупи преди пет години. Уилсън искаше да покаже на феновете си, че още владее положението, затова пръсна двадесет и три милиона долара за тази грамадна сграда — построена върху цели шестнадесет хиляди квадратни метра. Тя бе в центъра на още по-обширно имение, от онези, с които досега се перчеха само белите. Беше дал още половин милион за това шибано баскетболно игрище. За целта той се възползва от услугите на същата агенция по недвижими имоти, която изгради игрището на Шакил О’Нийл в Орландо и д-р Дре в Оукланд. Но специално за озеленяването бе наел компанията „Уалко и синове“, та ето как всички ние днес се озовахме тук.

Вече цял месец баскетболното игрище ни бе оставено за ползване, но когато Т. Смити Уилсън най-после се реши да покани своите именити приятели от четирите краища на страната, стана още по-забавно.

Първи запристигаха неколцина актьори и атлети от професионалната лига — повечето от Лос Анджелис и Ню Йорк. Благодарение на тях се заговори за това имение в света на хип-хопа. Те разказаха на своите хора и оттогава всички вярваха, че имението се е превърнало в най-щурото място за купонясване в Хамптън. И че от сега нататък завинаги ще остане като терен за нескончаемо парти с атлети и рапъри, главни изпълнителни директори и супермодели. Както и малко гангстери, в добавка, за по-пикантно изживяване.

Но щом потокът от знаменитостите изтъня, един от най-скъпите парцели по протежението на Крайбрежния им заприлича повече на резервно баскетболно игрище на младежи от Южен Бронкс.

Тогава Т. Смити Уилсън вдигна ръце. От седмици вече се вясваше само сегиз-тогиз в имението си, а накрая започна съвсем да го избягва.

Така се стигна до днешната ситуация: единствената личност, за която можеш да се обзаложиш, че няма да срещнеш в имението на Т. Смити Уилсън, е самият той.