Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (6)

3.
Том

Аз, Джеф, Фейф, Уалко и Рочи се бяхме събрали пред баскетболния кош, за да си упражняваме стрелбата, когато откъм алеята за коли се зададе един кафяв сув. Също като повечето коли наоколо, той изглеждаше като току-що слязъл от подиума в някой шоурум. Благодарение на петстотинватовата уредба в сува появата му бе шумно оповестявана далеч преди да го зърнеш. От мощния хип-хоп чак ушите ти заглъхваха.

Когато внушителният кадилак спря, от три от вратите му изскочиха четирима чернокожи тийнейджъри. Всички бяха в новички маркови спортни дрехи и обувки.

Най-накрая, след един-два оглушителни удари на барабаните, от предната седалка се измъкна Данте Хейливил — мъж с детски черти, толкова симпатичен, че е трудно да не се заплеснеш по него.

Безспорно Хейливил беше най-добрият играч от всички гимназии в цялата страна. Със своите двеста и пет сантиметра, с дългите си ръце, масивен гръден кош, тънък кръст и мускулести крака той изглеждаше като бога на баскетбола. Вече го наричаха „следващия Майкъл Джордан“. Нямаше съмнение, че ако се съгласи да кандидатства за Ен Би Ей, ще се класира в челната тройка, но той бе обещал на баба си да изкара поне една година в колежа.

Зная всичко това, защото Данте израсна на петнадесетина километра по-надолу по пътя — в Бриджхамптън. Освен това в местния вестник почти всеки ден можеше да се прочете по нещо за него, да не говорим за рубриката в неделните броеве, озаглавена „Дневника на Данте“. В нея той пише заедно с един от спортните редактори. Всичко това допринасяше Данте да е страхотно готино хлапе, въпреки че според слуховете беше спрял избора си на Луизвил, след като този колеж му отпуснал автомобила.

— Твоите приятелчета искат да поиграем заедно, а? — попитах го аз.

— Да, по дяволите — отвърна Данте и ми припомни колко харизматична бе усмивката му, по която феновете на баскетбола бяха подлудели. — Ще бъде бързо и безболезнено за вас.

Той ме плесна по главата и ме удари закачливо в гърдите. Само след тридесет секунди шумът от прииждащите вълни и ленивите писъци на чайките се смеси със скриптенето на маратонките и тупкането на отскачащата топка.

Можеше да се предположи, че ние, по-възрастните бели мъже, ще се посрамим пред младите чернокожи спортисти, но не бяхме съвсем за изхвърляне. Моят по-голям брат Джеф наближаваше петдесетте, ала със своите метър и деветдесет и четири и сто двадесет и двата килограма беше труден за преодоляване. Все пак Уалко, Рочи и Фейф — всичките малко над двадесет — бяха много добри атлети, които сякаш не знаеха що е умора.

Колкото до мен — аз, разбира се, не съм шампион като Данте, пък и вече наближавам тридесет и пет, но все пак умея да играя.

Участвал съм в Панамериканския турнир с втория колежански отбор на „Сейнт Джон“, а през 1995 г., след успешното ми представяне в отбора „Минесота Тимбърулфс“, се изкачих до двадесет и трето място в общата класация за баскетболист на годината, при това още през мъртвия ми сезон в първенството на Ен Би Ей.

Само че с това се изчерпи кариерата ми в професионалната лига. Контузих много зле коляното си още в началото. Ще излъжа обаче, ако се опитам да ви убеждавам, че оттогава не мога да бъда полезен на баскетболната площадка, независимо дали тя е от изровен цимент в някое невзрачно предградие, или е в едно толкова красиво имение с чудесен изглед към безбрежния син океан.