Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (26)

23.
Том

Накрая започнах да гледам на цялото това бездействие като на някакво зловещо затишие пред буря.

На следващия работен ден бях в кабинета си. Смачках на топка лист от хартията за принтера, облегнах се ядно назад в креслото си от 59 долара и я метнах със замах. Книжната топка се удари в скосения таван към втория етаж на мезонета, където се помещаваше мансардният ми кабинет (650 долара наем на месец), отблъсна се от бежовия метален шкаф (39 долара), претърколи се по края на работната ми маса (109 долара), за да падне накрая с лекота в бялото пластмасово кошче за отпадъци (6 долара).

Цялата тази подбрана с вкус мебелировка бях набавил от IKEA^[1]. А този успешен удар право в коша повторих единадесет пъти. И всички бяха постижение за тази сутрин.

За да придобиете поне някаква смътна представа за главоломния ход на моята адвокатска кариера, длъжен съм да ви се похваля, че това съвсем не бе най-доброто ми постижение. Неведнъж бях отбелязвал по петдесетина поредни попадения в кошчето за отпадъци. А в един чудесен следобед, когато наистина се оказах в прекрасна форма, реализирах осемдесет и осем попадения. Това бе рекорд, за който подозирам, че ще се помни докато не ми свърши хартията за смачкване или времето, с което можех да разполагам изцяло по мое усмотрение.

След като от две години бях едноличен собственик и единствен служител на почтената адвокатска кантора „Том Дънлеви Инкорпорейтид“, с главна квартира, помещаваща се в една очарователна дървена къщурка над „Манток Букс“, моите умения по мятане на хартиени топки определено достигнаха световна класа. Но същевременно нито за миг не забравях колко бе тъжно подобно състояние за един добре образован тридесет и две годишен мъж. А след посещението при бабата на Данте и особено след като узнах какво бе преживяла тя, се чувствах още по-зле, отколкото преди едно денонощие.

Може и да си въобразявах, но дори кучето ме гледаше разочаровано.

— Хайде, Уинго, не ме зяпай укорително, бъди приятел — повтарях му аз, ала нищо не можех да променя.

Още не бях престанал да мисля за Мари, когато телефонът ме сепна и ме измъкна от обзелото ме униние. Но за да си придам малко важност, го оставих да иззвъни два пъти.

Не се обаждаше Данте.

Обаждаше се Питър Лемпке, мой стар приятел. Току-що одобрил една оферта за неговия имот на хълма Хитер и сега искаше да узнае дали ще мога да уредя всичките подробности по тази сделка.

— Затънал съм до шия в работа, Питър, но за приятел като теб все ще мога да отделя време. Още сега ще се обадя на моята брокерка и ще й възложа да разпрати договорите. Впрочем, поздравления!

Тази задача може и да не изглеждаше кой знае какво предизвикателство, но поне щеше да ми осигури най-малко два или даже три часа добре заплатена юридическа дейност. Затова без никакво отлагане набрах номера на брокерката — Филис Шесел, друга стара приятелка. Оставих й съобщение и след като по този начин си подсигурих изплащането на наема за още един-два месеца, нямаше основание да бъда недоволен от днешния ден.

Дори не изпробвах мерника си с дванадесетия удар, а просто пуснах смачканата на топка хартия в кошчето.

Вече бях поел към вратата с ключа в ръка, когато телефонът отново ме сепна. Върнах се и вдигнах слушалката.

— Том — произнесе един плътен глас от другия край на линията. — Обажда се Данте.