Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (87)

84.
Том

На следващата вечер, точно в двадесет и един часа, чиновникът с мрачното лице от канцеларията на съдията Ричард Ротщейн към съда в окръг Съфолк ни даде знак с ръка да го последваме. Кейт, аз и окръжният прокурор Доминик Йоли се отправихме към кабинета на съдията, където ни предложиха да се настаним в креслата около дългата махагонова маса.

Йоли — мъж с гъста сива коса, словоохотлив, явно интересуващ се от политиката, на два пъти се опита да ни въвлече в безобиден разговор на общи теми, но когато разбра, че не сме в настроение за общуване, се задълбочи в своя „Таймс“. Знаех твърде много за прокурора — той беше по-умен, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и рядко губеше съдебни дела.

Последен в кабинета се появи съдията Ротщейн, в панталони с цвят каки и бяла, закопчана догоре, риза. Проницателните му черни очи и дългият му заострен нос ми подсказаха, че си имам работа с твърдоглав ирландец или шотландец, който не понася да му губят времето напразно.

Без излишни любезности, съдията веднага се обърна към Йоли:

— Какво е становището на прокуратурата по случая, Доминик?

— Не разполагахме с достатъчно време за пълноценно разглеждане на обвиненията срещу Дънлеви — заяви прокурорът, — но мисля, че това сега не е най-важното. Каквото и решение да вземе съдът, то няма да подлежи на преразглеждане. Ако защитата настоява, ние ще оставим широко отворена врата, за да се възползва от правото на обжалване. Но ако преценим, че се налага да се определи нов защитник, това ще изисква отлагане на делото, макар че е по-добре да се пожертва известно време, отколкото после да се наложи да се връщаме назад, за да започнем всичко отначало.

— Хм, звучи разумно — замислено процеди съдията Ротщейн и се обърна към мен: — Какво ще кажеш, Дънлеви?

Бях се приготвил да реагирам гневно, още повече че въобще нямах намерение да падам на колене пред когото и да било.

— Ваша чест, моите дипломи и оценки от изпитите са такива, каквото са — започнах с хладен, донякъде дори безцеремонен тон. — Но съм сигурен, че вие, във вашата дългогодишна кариера, сте срещали поне двама или трима превъзходни адвокати, които не са били отлични студенти по наказателно право. От това, което ми е известно, дори и окръжният прокурор е един от тях.

Окуражен от насмешливия проблясък в очите на Ротщейн, аз смело продължих:

— Така че единственото обвинение, което заслужава внимание, е това, че съм използвал друг студент, който да се явява на изпитите във факултета вместо мен. Това е абсолютна измислица! Ето, прилагам копие от рентгенова снимка на лявата ми ръка, направена вечерта, преди да се явя на последния изпит в университета. А това тук е медицинско свидетелство за лечението ми в спешното отделение на болницата „Сейнт Винсънт“, където постъпих на 5 април 1997 г. — Подадох му документите и продължих: — В този ден имахме важен мач, но аз паднах и зле си ударих ръката. Трябваше да отложа изпитите поради болест, но се бях готвил упорито в продължение на много месеци, пък и честно казано, тогава още не бях сигурен дали толкова искам да ставам адвокат. Реших, че ще се науча да пиша с дясната ръка, а бъдещето ми ще бъде решено от оценките, които ще получа.

— Да не би да се опитвате да ме убедите, Дънлеви, че сте взели писмените си изпити с дясната ръка, въпреки че сте левичар по рождение? — усъмни се съдията.

— Точно така. Еднакво сръчен съм и с двете си ръце.

— Можете ли да го потвърдите на практика?

— Това е самата истина — твърдо заявих аз и го погледнах право в очите. — Ако желаете — повярвайте ми. Ваше право е и да не ми вярвате.

— Ще проверим — каза Ротщейн и ми подаде през масата един бележник. После се обърна назад и наслуки грабна един том от лавицата. — Имате късмет, Дънлеви, щом ви се падна „Одисей“ от Джойс. Ще ви продиктувам първото изречение, а вие ще го запишете с дясната си ръка колкото може по-бързо. Готов ли сте?

— От седем години не съм вършил това — признах аз.

— Какво значение има? Нали сте еднакво сръчен и с двете си ръце? И така, готов ли сте?

— Да.

— Бък Мълиган, внушителен и възпълен — зачете Ротщейн с наслада, — се появи в дъното на стълбището с легенче пяна за бръснене, върху което лежаха огледалото и бръсначът.^[1]

С трескава скорост записах продиктувания текст и веднага му подадох бележника.

— Сега ми стана ясно защо толкова държахте на тази проверка, Дънлеви — рече Ротщейн. Многозначителната му усмивка се премести от очите му върху тънките му устни. — Вие сте по-добър в краснописа от мен. Между впрочем днес следобед ми позвъниха на два пъти по телефона и така се установи, че слухът е тръгнал от кабинета на Рони Монтгомъри. Ще се видим утре сутринта в съдебната зала.

— Но, Ваша чест… — опита се да възрази прокурорът.

— И с теб ще се видя утре, Доминик — приключи съдията.