Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (23)

20.
Локо

През един заспал следобед в средата на седмицата, в пренаселената градска зона в центъра на Манток, Хюго Линдгрен си седеше на бара в сладкарницата на Джон. Беше решил да убие времето така, както само ченгетата могат да си го позволят. Прекарваше вече цели два часа пред едно кафе, през което време обаче заплатата му продължаваше да си тече.

И тъй като Линдгрен бе единственият клиент в заведението, реших да му правя компания и се запътих към съседния стол. Колко други търговци на дрога биха си позволили радушни жестове като моя?

— Локо^[1] — промърмори той.

Тъкмо се настаних, и лъчезарната зеленоока Ерин Кейс се приближи с каната за кафе, макар да бе почти празна.

— Добър ден, скъпи — изчурулика Ерин с нейния все още силно доловим ирландски, по-точно ълстърски акцент. — Какво да бъде за теб?

— Много ще се зарадвам на едно двойно с мляко, безкофеиново, с ванилия. Ако не те затруднявам, разбира се.

— Никак, скъпи, ей сега ще стане — кимна Ерин и напълни чашата ми с тъмнокафявата утайка от каната. Сетне повтори: — Поръча ми двойно с мляко, без кофеин, но с ванилия, нали така?

— Сигурно днес е щастливият ми ден — въздъхнах безпомощно.

— Всеки ден е щастлив за теб, скъпи!

В сладкарницата на Джон вече трябваше да затварят и да обърнат табелата на вратата, затова Ерин се извини, че й се налага да избърше капките от кленов сироп по червените си боти от ногахайд^[2]. На нас с Линдгрен не ни оставаше друго, освен да се заемем с течността, която тук наричаха кафе. А щом Ерин Кейс се наведе край една от масите, за да вдигне падналото меню, аз плъзнах към него по масата моя брой на „Нюздей“.

— Джон Пол Нюпорт е посветил колоната си на Хилари — едва чуто процедих. — Задава се яка, ама много яка веселба^[3]. От онези, на които и твоят лейтенант може да се порадва.

— Благодаря ти, приятелче — леко кимна Линдгрен.

Прелисти и набързо огледа страниците, само колкото да открие присъствието на двата дебели плика, скрити между тях. След което плъзна по масата, в обратната посока, своя брой на „Ню Йорк Поуст“.

— Днешната кръстословица си я бива — безгрижно промърмори той. — Но може би ти ще извадиш по-голям късмет при решаването й.

— Кафето е от мен, Хюго — рекох му и метнах пет долара на бара, преди да поема към вратата.

Не отворих моя „Поуст“, докато не се озовах на сигурно място в джипа си, който наричах „Голямото черно чудовище“. Бях го паркирал в средата на опустелия паркинг отвън.

Чак тогава прочетох бележката на Линдгрен.

Очевидно някакъв бдителен гражданин се бе обадил тази сутрин на ченгетата, за да им съобщи за мъж, приличащ на обявения за издирване беглец Майкъл Уокър. Заподозреният снощи излязъл от един гимнастически салон към някакъв спортен център в Бруклин. Адресът на новото му убежище сега запълваше двадесет и една букви в кръстословицата, запазени за девет хоризонтално. А щом се извърнах, за да хвърля един поглед на задната седалка, видях, че Хюго Линдгрен ми бе оставил още един подарък — чисто нова, яркочервена шапка с емблемата на баскетболния отбор „Маями Хийт“.

Нищо чудно да съм подценявал Линдгрен през всичките тези години. Знаех само, че това бе „Поуст“, а не лондонският „Таймс“^[4], но кой би могъл да допусне, че едно корумпирано ченге ще притежава достатъчно ум или толкова богат речник, че да попълва кръстословица с химикал?