Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (75)

72.
Кейт

Всички посетители в предварителния арест в Ривърхед са приветствани още от входа със следния „дружелюбен“ плакат:

„Предаването на пари, храна или каквато и да е друга контрабандно внесена стока на някой от затворниците е строго наказуемо със затвор до една година. Ако ви заловят да внасяте нещо забранено в това изправително заведение, и вие ще останете вътре за дълго.“

Том и аз многократно бяхме преминавали покрай този заплашителен надпис, но тази сутрин той ме сръга и се изкашля притеснено.

— И какво от това? — успокоих го аз.

Пет минути по-късно вече бяхме оставили парите си и ключовете си в шкафчето в гардероба за посетители и ни провериха с детектора. След това преминахме през безбройните метални врати, веднага затварящи се зад гърбовете ни, и отново се озовахме в малката стая за свиждане на задържаните с техните адвокати, която напоследък се бе превърнала в нашия втори офис.

Но днес не се очертаваше да бъде нормален работен ден. Щом Данте пристъпи в стаята, аз му посочих да седне на стола пред лаптопа „Макинтош Пауърбук“, който обикновено се намираше от другата страна на масата, където седях аз. След това затворих вратата след мен.

— Данте — започнах с приятелски тон, — ние знаем, че днес е рожденият ти ден, затова сме ти подготвили скромно честване.

Тогава върху лицето на младежа разцъфтя усмивка, в която изненадата се преплиташе с възторг. Лъчезарна усмивка, която няма да забравя дори и на стогодишнината си. Ако я доживея. Том нахлузи двете слушалки на главата му, след което натисна някакъв клавиш от клавиатурата, а аз угасих осветлението в стаята.

„Честит рожден ден, Данте!“

Този надпис се плъзна по екрана на фона на ритмичен хип-хоп, толкова завладяващо жив, че от възторг Данте затропа с крака. Всичко бе съвсем аматьорско, ала това не ни пречеше да се чувстваме като истински филмови продуценти. Всъщност трябваше още много да се учим, но след като преди две седмици бяхме толкова въодушевени от срещата си с асовете на киното в имението на Стивън Спилбърг, решихме, че Данте Хейливил също заслужава едно, макар и кратко откъсване от действителността.

След този мил поздрав за рождения му ден следваше втората атракция: съвсем нов, още непрожектиран филм на Джейми Фокс, с който ние се бяхме сдобили благодарение на помощта на нашия нов най-добър приятел. Сега, когато кадрите започнаха да запълват целия компютърен екран, Данте се усмихваше като дете, какъвто всъщност още си беше. Докато се изреждаха надписите, аз отворих чантата си, както винаги, когато трябваше да му връча някакъв важен съдебен документ. Само че в случая му връчих един малък пакет пуканки. Да, бях прочела предупредителния надпис на входа. Знаех, че извършвам углавно престъпление, но какво е един филм, ако нямаш пуканки пред себе си?

След още два часа, когато нашата импровизирана презентация клонеше към своя край, Том за последен път натисна клавиша „Return“. След толкова много несправедливи обвинения, които Данте трябваше да преглътне през последните седем месеца, следваше още една изненада, освен филма: гледане на състезанията по най-майсторско вкарване на топката в коша, в което участваха най-прочутите звезди от Ен Би Ей. Снощи ние свалихме в моя лаптоп от интернет последното предаване на тази тема, така че сега, през следващите петнадесет минути можех да се любувам на Данте и Том, които тръсваха глави и шепнеха възторжени коментари: „Страхотно!“, „Жалко, не успя!“ или „Абсурдно!“.

Не мога да си припомня кога за последен път толкова много съм се забавлявала. Изведнъж осъзнах, че целият мой свят сега се побира в тази тясна стаичка.