Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (84)

81.
Том

Човекът, който надникна през вратата, не беше някой от местните пияници и побойници. Беше Калвин Коулс, оглавяващ тукашната баптистка църква. Беше ни посещавал на два пъти през последните няколко месеца и сега започна с поднасянето на извинения, че идва толкова късно. След него обаче в стаята влязоха още двама едри чернокожи мъже в черни костюми. Главите и на тримата почти опираха до тавана.

Коулс се усмихна стеснително и ни представи своите спътници, макар това да бе напълно излишно. Всички познаваха преподобния Марвин Шийлдс. Другият бе Рони Монтгомъри — елегантно облечен чернокож адвокат, който се превърна в знаменитост от национален мащаб, след като спечели делото срещу бившата звезда от бейзболната лига Лоренцо Луис, заведено за убийство на жена му.

— Нося ви изключително вълнуващи новини — заговори преподобният Марвин Шийлдс, като пристъпи напред и стисна ръката ми в грамадните си шепи. — След доста сериозно ухажване и едновременно с това яко извиване на ръце господин Монтгомъри най-после склони да се нагърби със защитата на Данте Хейливил.

— Но процесът започва само след няколко дни! — опита се да възрази Кейт. Гласът й прозвуча привидно спокойно, но очите й пламнаха.

Рони Монтгомъри реагира само с една съчувствена усмивка:

— Очевидно ще се наложи да поискам отлагане на делото. Пък и нямам основания да се опасявам, че не мога да се справя.

— Говорихте ли с Данте? — най-после се насилих да продумам и аз.

— Исках вие първи да узнаете — обясни Монтгомъри, — като израз на колегиална любезност.

Знаменитият адвокат огледа скромния ни офис, като сегиз-тогиз свиваше рамене, което подсказваше недвусмислено какво е мнението му за способностите ни. А и за шансовете ни да постигнем оправдателна присъда. Накрая разпери ръце и заговори:

— Зная, че работите добре, дори съм сигурен, че много се стараете. И двамата ще бъдете добре дошли като помощници. Но оттук не можете много да постигнете, а Данте Хейливил несъмнено заслужава много повече подкрепа.

Когато Монтгомъри ни поднесе следващата си съболезнователна усмивка, съжалих, че бях оставил зад бюрото си бейзболната бухалка.