Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (36)

33.
Том

Днес, в понеделник сутринта, единственият ми познат, който имаше основания да бъде доста доволен от себе си, бе моят приятел Лен Левит, фоторепортерът от Асошиейтед Прес. През уикенда среднощната снимка на Лен с Данте и баба му в близък кадър се появи на челните страници на „Поуст“, „Дейли Нюз“ и „Нюздей“. Единствено в „Нюздей“ едва се споменаваше за моята второстепенна роля в неговото завидно журналистическо постижение. Все пак не бе толкова лошо — можех да се възползвам от чудесния шанс отново да се укрия в моя изпитан и удобен начин на живот, макар да не бе кой знае колко вдъхновяващ.

Сега единственото, за което имах възможност да се заловя, бе уреждането на проблема с недвижимата собственост на моя отколешен приятел Питър Лемпке. Паркирах пред офиса си в осем и четвърт сутринта. Също както всяка друга делнична утрин през последните три години, оставих Уинго на предната седалка, преди да вляза в сладкарницата в Манток за чаша кафе и една-две пасти, които всички наричахме „датски“.

За мен си остава загадка на какво се дължеше лоялността ми към тази сладкарница. Сигурно не бе заради пастите с по няколко блата или плътния вкус на кафето. Много по-вероятно бе да се дължи на комфортната и спретната обстановка. И особено на приветливата от ранна утрин собственичка Луси Кейлин.

Днес обаче единственото, което чух от нея, бе:

— Два долара и двадесет и пет цента.

Предположих, че и тя бе прекарала тежка нощ.

— Не мислиш ли, скъпа Луси, че вече съм позапознат с цените ти? Е, приятна сутрин и на теб.

Със закуската в ръце забързах към колата. След секунди с верния Уинго се отправихме към офиса ни.

На партера до мен се намираше и офисът на агенцията за недвижими имоти „Гросман Риалти“. Като собственик, чието име украсява фирмената табела, той идваше доста рано и с въодушевление се залавяше за работа. Обикновено Джейк Гросман впечатляваше всички наоколо с добродушието си, сърдечността си, веселото си настроение и склонността си към дружелюбно бъбрене. А това бяха рядко срещани качества дори сред останалите представители на неговата професия.

Но ако имаше свидетел на начина, по който тази сутрин реагира на поздрава ми, веднага би се заклел, че Гросман е напълно глух и сляп.

Както и да е. Все още се надявах да намеря утеха и покой в офиса си, където ще мога да прочета на спокойствие вестниците, преди да се обадя на Кларънс.

Когато му позвъних, бедният човек беше толкова сломен от случилото се с Данте, че едва говореше. Призна ми, че му се наложило да прескочи до спешното отделение в Саутхамптън, за да му изпишат успокоителни, с които да изкара нощта. Надявах се, че само си въобразявам, но при него също долових някаква лека хладина в тона му. Какво, по дяволите, им ставаше на всички тази сутрин?

Мари вероятно се чувстваше още по-зле, защото дори не вдигна слушалката на телефона.

До обед не пристигна и договорът на Лемпке. Позвъних на брокерката — Филис Шесел.

— Дължа ти едно обаждане — обясни ми тя. — Питър реши да си потърси друг юридически консултант, който да притежава малко повече опит с недвижимата собственост.

— Наистина ли? — зяпнах аз.

— Наистина — безизразно изрече Шесел и затвори телефона.

От тези лоши новини огладнях, но вместо да прекося улицата и да се отбия при Джон, двамата с Уинго поехме към едно ресторантче, на края на Амагенсет, което се държеше от емигрант от Хондурас и трите му дъщери.

Както винаги, мястото беше претъпкано с латиноамерикански дърводелци, градинари и работници на парче, които придаваха по-мургав облик на Хамптън и Ийст Хамптън. Въпреки че фотографията на Данте и баба му бе по първите страници на всички вестници, никой тук не даваше пет пари за последната трагедия, разиграла се в Хамптън. В това предградие, населено само с говорещи испански емигранти, никой не ми обръщаше внимание и от това се чувствах чудесно.

Изядох един сандвич със свинско и зеленчуци, след което неволно се замислих за преживелиците на Данте в килията. И за онзи остарял, уморен и вял служебен защитник. Единственото окуражаващо заключение, което ми хрумна, бе, че Данте, какъвто бе едър, нямаше да позволи на никого да се заяжда с него.

До вчера Майкъл Уокър още не се бе предал на полицията. Когато се върнах в офиса, позвъних на Лени и централата на Асошиейтед Прес, за да го попитам дали бе научил нещо ново. Докато си говорехме, през прозореца ми влетя нещо, захвърлено от улицата. Какво ставаше тук, по дяволите? Парчета от счупеното стъкло се посипаха по бюрото ми. И тогава видях пламтящата торба насред пода.

— Пак ще ти звънна, Лени! Някой току-що счупи проклетия прозорец — извиках разярено в слушалката.

Успях да потуша пламъците с пожарогасителя, но стаята вече се бе изпълнила със задушаващ жълтеникав дим. Смърдеше ужасно. Двамата с Уинго скоро открихме причината за бедствието — подпалена найлонова торба с лайна.

Мисля, че схванах посланието — някой явно ми беше много бесен. Но аз също се разбеснявах…