Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (82)

79.
Том

Беше петък и оставаха броени дни до началото на процеса срещу Данте Хейливил. В Ийст Хамптън заприиждаха първите автобуси с протестиращи. Очевидно хората от цялата страна бяха започнали да проумяват мащаба на предстоящия съдебен процес и неговото значение за нацията.

Автобусите не бяха от високите елегантни модели с климатици, които прибираха изискано облечените жители на Манхатън от спирките по шосе 27. Това тук беше по-скоро една армада на колела от ръждясали училищни автобуси, овехтели возила от компанията за междуградски превози „Грейхаунд“ или изпотрошени частни микробуси. Бяха стотици, насъбрали се тук от далечните северни области като Ню Хемпшир, и от още по-далечния Юг. Имаше дори от Флорида — щата, източен като дръжка на тиган.

Спряха в покрайнините на Ийст Хамптън, подобно на средновековна войска, подготвяща се за продължителна обсада на вражеската крепост. По-рано пристигналите запълниха полето край гарата Гети, а когато вече нямаше къде да се настаняват новодошлите, постепенно разпростряха биваците си по улиците на юг от шосето и така неусетно стигнаха чак до брега.

В девет часа се оформи колона, дълга почти два километра, с по двадесетина души в редица, която бавно, но неотстъпно започна да марширува към центъра на града. Дори и съседните улици, където само допреди седмица не можеше да се види нито един негър, сега бяха препълнени с чернокожи. Мъже, жени, деца… Сигурно наброяваха тридесетина хиляди души.

Всички размахваха саморъчно сковани плакати, на които се четеше: „Свобода за Данте Хейливил!“ или „Стига сте линчували нашите младежи!“. В този ден те олицетворяваха онова, което никога не можеше да се види сред жителите на Ийст Хамптън — шумна, невъздържана, гневна тълпа.

Преминаха покрай сградите по улиците „Кешмир Хамптън“, „Коуч“ и „Ралф Лурен“, чиито прозорци в последния момент трескаво бяха заковани с дъски. После завиха наляво по „Нютън Лейн“ и запълниха всичките улични платна на „Калипсо“, „Скууп“ и „Ом Йога“, докато накрая стигнаха до гимназията.

Едва там изпадналата в паника местна полиция и току-що пристигналите подкрепления от националната гвардия ги спряха. Бяха барикадирали улицата и така ги принудиха да свърнат към парка.

На нисък подиум, набързо скован насред игрището за софтбол в далечния ъгъл на парка, разпрострял се върху площ от осемдесет декара, се покатери преподобният Марвин Шийлдс. Беше в ослепителнобял костюм, с жилетка. Веднага сграбчи микрофона.

— Няма справедливост! — ревна Шийлдс.

— Няма да се примирим! — отвърнаха му хиляди гласове, които отекнаха като оглушителен залп.

— Не ви чувам! — извика преподобният, притиснал длан към ухото си. — Какво казахте?

— Няма да се примирим! — повтори гръмовно тълпата.

— Тази сутрин имаме един много специален гост — отново заговори Шийлдс. — Един мъж, който се е доказал като наш приятел от много време насам. Човек, който сега работи в скромния си офис, в съседство с моя в Харлем. Бившият президент на Съединените американски щати господин Бил Клинтън!

Президентът Клинтън се появи на подиума, посрещнат от оглушителен рев. През първата минута бе принуден само да маха с ръце и да се усмихва, отвред заобиколен от тази многохилядна, предимно чернокожа тълпа, сред която той явно се чувстваше като свой. После прегърна с една ръка преподобния Шийлдс, а с другата грабна микрофона:

— Добре дошли в Хамптън и Ийст Хамптън, всички вие! — провикна се бившият президент. — Хубаво е, че сме се събрали тук, нали?