Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (43)

40.
Том

Петнадесет минути по-късно Джеф спря пикапа си в Амагенсет и го паркира край бара на Маккендрик. В сряда вечерта тъкмо този бар бе пълнен с местни хора. Но предположих, че тъкмо това бе идеята. Или планът. Да се помиря с местните?

Влязохме през задната врата и заехме местата в едно от сепаретата край масата за билярд, така че само след минута вътре се възцари напрегната тишина.

След като Джеф се увери, че всички посетители разбраха за нашето появяване, ме изпрати до бара да донеса бирите. Искаше да провери как ще се държа, дали ще мога да доловя омразата, с която ме посрещнаха.

Чъки Уоткинс, един шантав ирландец, общ работник, който от време на време се хващаше да свърши нещо на Уалко, сега седеше край билярдната маса. Минах покрай нея на път към бара.

— Да не би да те е страх да дойдеш тук без закрилата на футболния треньор? — подкачи ме той за брат ми.

— Кев — казах аз на бармана Кевин, без да обръщам внимание на заяждането на Чъки Уоткинс, — ще ми напълниш ли една кана от наливната бира, когато имаш възможност?

— Когато имаш възможност, Кев — подигравателно ме изимитира Пит Заканино, заврян в ъгъла на бара.

Впрочем само преди седмица всички от присъстващите тук мъже ме приемаха съвсем свойски и се отнасяха с мен подчертано дружелюбно.

Кевин, който винаги се е държал като много добро момче, ми подаде каната с наливната бира и двете празни халби. Обърнах се, за да се отправя към нашата маса, когато Мартел, друг мой стар приятел от квартала, протегна крак на пода. Аз се препънах и разлях бирата. От единия до другия край на бара изригнаха залпове от дружен смях.

— Всичко наред ли е, Том? — провикна се Джеф от сепарето в дъното.

Преди седмица, с или без Джеф, аз бих стоварил тежката, почти пълна кана върху черепа на Мартел само за да видя какво ще последва.

— Няма проблеми, Джеф — провикнах се аз, за да го успокоя. — Май че поразлях малко от нашата бира, но веднага ще се върна на бара и ще попитам Кев дали ще бъде така любезен да ни я долее.

Щом най-после се настаних в сепарето, Джеф отпи една яка глътка и ми рече:

— Добре дошъл в новия живот, приятел.

Досещах се какво искаше Джеф от мен и го обичах заради това. Но поради някаква глупава причина все още не можех да се успокоя. На третата бира обаче се надигнах, отидох до джубокса и изтръгнах щепсела насред оглушителния рок на Ролинг Стоунс. А сетне му дръпнах следната реч пред смълчаното множество, както си бях с халбата с бира в ръка:

— Радвам се, че всички вие, белокожи, сте се сбрали тук тази вечер, защото имам нещо да ви съобщя. Както несъмнено вече знаете, аз помогнах да убедим Данте Хейливил да се предаде в полицията. По време на този процес аз опознах него и баба му Мари. И знаете ли какво? Аз ги харесвам и много им се възхищавам! Затова, както и заради други причини, реших да го представлявам в съда. Ще стана защитник на Данте Хейливил и като негов адвокат ще сторя всичко, което мога, за да го оправдаят. Много ви благодаря за вниманието. Пожелавам ви да се приберете по домовете си по живо, по здраво. Лека нощ.

Само след две-три секунди Чъки Уоткинс и Мартел се насочиха към мен. В този миг нещо в мен се пречупи и отново се появи онзи Том Дънлеви, който повечето от тези приятели много добре познаваха. Скочих от стола и мълниеносно цапардосах Чъки в лицето с тежката халба. Той рухна на пода като отсечено дърво и не помръдна. Сигурно му бях счупил носа. А можеше да се окаже и нещо още по-лошо.

— Е, хайде де! — креснах в лицето на Мартел, но той отстъпи и се отдръпна от мен. Може и да не бях надарен с адски високия ръст на Данте Хейливил, но все пак се извисявах на метър и деветдесет и тежах към осемдесет и девет килограма. А освен това знаех как да раздавам съкрушително тежки юмручни удари.

— Хайде! Всички! — разкрещях се на останалите страхливци в бара. — Покажете ми какво можете! Няма ли някой желаещ?

Но само Джеф пристъпи към мен. Прегърна ме с яката си ръка и ме избута към задната врата.

— Все същият стар Томи — промърмори снизходително той, след като се озовахме в неговия пикап. — Същата луда глава си…

Взирах се втренчено през предното стъкло, все още страшно разгневен, докато Джеф настъпи педала за газта и с рев напуснахме паркинга.

— Въобще не съм същият — възразих. — Вече съм улегнал.