Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (46)

43.
Кейт

Побързах да потърся спасение в кабинета си — моето надеждно убежище — от напълно неочакваното нашествие на Том Дънлеви. Кабинетът ми е само една стая, но работя в нея едва от един месец и елегантната мебелировка и удивителната гледка към Ийст Ривър все още оказват голямо влияние над мен. Почувствах го още в мига, когато прекрачих прага.

От девет вечерта вчера в компютъра ми бяха постъпили тридесет и един имейла. Осем от тях се отнасяха до писмото за онзи корпоративен съдебен иск, което снощи бях изпратила до Министерството на правосъдието за случая с Пиксмен Ентъртейнмънт. Нашият клиент Уотърмарк Инкорпорейтид бе възприел новото лого на Пиксмен като очебийно сходно с фирмения знак на един от неговите филиали. В писмото си аз обвинявах Пиксмен, че нарушават закона за търговските марки и намеквах за наказателни юридически действия, включително и евентуално замразяване на приходите на Пиксмен за последните четиринадесет месеца.

В един имейл, изпратен в три часа и четиридесет и три минути през нощта юридическият консултант на Пиксмен ме уведомяваше, че въпросното спорно лого по спешност било отстранено от всичките предстоящи проекти на компанията. В друг имейл, съставен от юридическия консултант на Уотърмарк Инкорпорейтид, се изразяваше задоволството от толкова бързо постигнатото споразумение. Едновременно с това се споменаваше и за благодарността на компанията към своевременната ми и компетентна намеса. Един от най-честите похвати в моята професия е заплашването на нарушителите на законите със страховито възмездие.

Около дузина от останалите имейли се отнасяха до неблагоприятните последици от смущаваща статия в „Американски юрист“ за модерната напоследък тенденция да се издигат жени на водещи постове в юридическата йерархия. Имаше немалко имейли от агенциите за подбор на кадри известни като „ловци на глави“, защото се опитваха да привличат изтъкнати специалисти за компаниите, ангажирани като техни клиенти. Но най-интересен бе имейлът на президента на Колумбийския университет, с който канцеларията на деканата се интересуваше дали ще намеря време да помогна на комисията, съставена за избора на новия декан на юридическия факултет. „Да, непременно ще намеря време за тази комисия“, помислих си.

Точно в 9 часа в кабинета ми се появи Мичъл Сусер. Трябваше да обсъдим предстоящото предварително съдебно гледане на иска срещу Франклин Улф — бивш старши съдружник в „Кредит Меркантайл“. Той вече бе осъден веднъж, като делото бе възложено на един от нашите старши съдружници, но последва обжалването и сега искаха аз да се заема с него.

— Отпусни се, Мич — опитах се да го успокоя аз, макар без особен успех.

Мичъл Сусер наскоро бе нает в нашата юридическа агенция „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“. Току-що се бе дипломирал в юридическия факултет в Харвард. Сега той забързано препрочиташе протоколите от съдебните заседания.

— Франклин Улф — започна Мичъл — е посветил много от времето си на неразрешена от закона дейност, така че съдебното преследване срещу него съвсем не е лишено от основание, както той се старае да изтъкне. Това ще му коства загуба на доверие. Още отсега почти със сигурност може да се твърди, че той няма да спечели обжалването. Според мен второто гледане на делото е чудесна възможност за нас да докажем правотата си.

Тъкмо се бяхме впуснали в подробностите около стратегията на нашата защита, с която да спечелим изгодно предварително извънсъдебно споразумение, когато Тони Рийд напъха през вратата посивялата си глава. Същият онзи Рийд от „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“. Зад него се появи Рандъл Кейн, може би най-скъпоценният клиент на нашата агенция.

— Имаш ли една свободна минута, Кейт? — попита реторично Рийд.

Мичъл Сусер припряно прибра книжата си и на бърза ръка напусна кабинета ми. Тони Рийд и Рандъл Кейн се настаниха на столовете в другия край на кабинета ми.

— Ти, разбира се, се познаваш с Ранди, нали, Кейт?

Дори не бе необходимо да се познавам лично с Кейн, след като прекрасно знаех кой е той. Докато бе зает с утвърждаването на своята „Банкрофт Субсидиърис“ като една от най-бързо разрастващите се корпорации в света, Кейн неусетно се превърна в нещо като икона за желаещите да преуспеят в бизнеса. Той беше самото въплъщение на превъзходния и непоколебимо стремящ се към успех главен изпълнителен директор. С предложение, надраскано върху салфетка, наскоро един колега от другия отдел му осигури аванс от цели шест милиона долара за книга, посветена на преуспяването в съвременния бизнес.

Но докато Тони Рийд обясняваше всичките подробности по казуса със задължителната за случая напрегната интонация, аз не можех да се отърся от тревожното предчувствие, че всичките ни усилия могат да се окажат изложени на огромен риск. И то въпреки старателната подготовка и стремежа всичко да бъде изпипано до съвършенство. Противниковата страна обвиняваше корпорацията „Банкрофт Субсидиърис“ в толериране на работна среда, изпълнена с враждебност спрямо представителките на нежния пол. Дори ги представяха като модел за масови изяви на сексуално насилие на работното място. В обвинителния акт директно се цитираше Рандъл Кейн като главния виновник за това непростимо прегрешение.

— Знам, че няма нужда да ти го казвам, Кейт — продължи Тони Рийд, — че този опортюнистичен съдебен процес не е нищо друго, освен завоалирано изнудване.

Съдейки по опита си от сблъсъците си с първокласни юристи, това навярно бе истина. Обиграните адвокати, специализирали се във водене на дела за обезщетение, си набелязват жертвата, подготвят съдебно дело, а след това хвърлят мрежите, за да я уловят.

— Няма да се хвана на тази въдица, Кейт — категорично заяви Кейн. — Това са пълни дивотии! Трима от осемте старши вицепрезиденти на „Банкрофт Субсидиърис“ са жени, а съпругата ми е сред основателите на компанията. Сбъркали са адреса. Ако се наложи, ще ги съдя до последния си дъх.

— Не ми се вярва да се стигне чак дотам — уверих го аз, — но ви уверявам, че отговорът ни ще бъде агресивен.

— Обзалагам се, че ще е такъв! — присъедини се Рандъл Кейн.

Остатъкът от деня бе зает от кратки съвещания, делови срещи и събиране на всички сътрудници в заседателната зала. В столовата на агенцията за обяд предлагаха любимата салата на шефа, а за вечеря — суши. В единадесет вечерта, когато най-после угасих осветлението в кабинета си, десетки мои колеги още не бяха напуснали работните си места.

Падането на нощта успокои нервите ми, но и ми напомни, че бях прахосала още един скъпоценен ден в досадни професионални задължения. Затова реших да се поразтъпча, преди да хвана някое такси.

Още не бях извървяла и десетина метра към вече опустялото Парк авеню, когато една висока фигура ненадейно изникна сред сенките, падащи върху малката каменна площадка край офиса на нашата агенция.