Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (58)

55.
Том

Да се рови човек в кирливите ризи на своите стари приятели в градче като Манток, се оказа неблагодарна работа.

Бащата на Уалко затръшна вратата пред лицата ни. Докато братът на Рочи веднага грабна двуцевката си, насочи я срещу мен и ни даде само тридесет секунди да напуснем къщата му. А пък майката на Фейфър — иначе толкова мила жена, която доброволно дежуреше по три пъти седмично в обществената библиотека в Манток — сега ни посрещна с такъв порой от проклятия и ругатни, че можеше да спечели възхищението на най-разпасаните съкилийници на Данте от Ривърхед.

С обиди, недоверие и омраза ни посрещнаха и онези, които от много години бяха приятели или колеги с Фейфър, Уалко и Рочи. Дори и бившите им приятелки, зарязани някога от тях с разбити сърца, се бяха превърнали в яростни защитнички на паметта им.

Данте смяташе, че ще му е от полза, ако бъде защитаван от местни адвокати, но сега това се оказа ужасна пречка. Местните жители възприеха прекалено лично решението ни да го представляваме като юристи. Достатъчно бе само да видят, че Кейт или аз се задаваме по улицата, за да ни изгледат враждебно и да затръшнат вратите под носа ни.

Презрението им за мен се оказа по-мъчително, отколкото за Кейт. Тя от години не живееше тук, а стажът й при „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“ бе спомогнал да се научи да понася какви ли не враждебни реакции.

Но след като в течение на седмици не постигнахме никакъв напредък, моят възтесен и овехтял мансарден офис скоро изгуби очарованието си в нейните очи. За това допринесе и непоносимо шумното скърцане на дървените стъпала към кабинета на нашия съсед от съседната врата — масажист или хиропрактик^[1], както той предпочиташе да се рекламира. От друга страна, на мен присъствието на Кейт ми действаше ободряващо, вдъхваше ми увереност. Някак си ми помагаше да изглежда по-реална цялата работа, с която се бяхме заели.

Веднъж, когато поредният посетител се довлече за масаж при съседа ни, Кейт не издържа и ядосано се развика:

— Това е все едно да работиш в къща, обитавана от духове!

— Ще отида да ти донеса едно кафе — успокоих я аз.

Тъй като трябваше да вървя поне половин час до най-близкото кафене, където нямаше вероятност собствениците да се опитат да ни отровят, предпочетох да домъкна от къщи старата си кафеварка. Но дори и отдавна доказалата се комбинация от кофеин и отчаяние не ни помогна да постигнем напредък.

— Нуждаем се от някой външен човек — заключи накрая Кейт. — Някой, който да е израснал тук, но да не е толкова привързан към града.

— Искаш да кажеш някой трети, освен нас двамата?

— Някой, който да поиска да разговаря с нас, Том. Хайде, размърдай си мозъка. Кой ще е нашето Дълбоко гърло^[2]?

Замислих се над предложението й.

— Какво ще кажеш за Шон? — предложих й след дълго колебание.

— Той беше приятел и с тримата убити младежи. Освен това е спасител на плажа. Мисля, че в никакъв случай не е мразен от местните — прецени Кейт.

— Да, той не е отритнат от обществото като нас. Тукашните хора са свикнали да споделят с Шон. Би могъл да е чул нещо.

— Смяташ ли, че ще е по-добре да поговориш с него насаме? — попита Кейт.

Поклатих глава.

— Всъщност според мен ти имаш по-добри шансове да успееш, защото аз съм негов чичо. Освен това той си пада по теб.

Лицето на Кейт се стегна.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не знам. Пък и защо да не си пада?