Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (13)

10.
Том

Беше някак си зловещо и страховито.

Подейства ми потискащо не само пустотата около игрището, но и светлините, с които бе залято всичко наоколо. За среднощните игри по високите, боядисани със сребриста боя стълбове бяха монтирани осем извънредно мощни, многоватови халогенни лампи. Излъчваха същата ярка светлина, както при нощни снимки на филми, но тази вечер ми се сториха още по-заслепяващо сияйни.

Видях само, че полицейска кола и една линейка ни бяха изпреварили. Белнап ми нареди да остана в автомобила, а сетне се затича надолу към дюните. Натам се устремиха и двете линейки.

Свалих прозореца на полицейската кола и чух непрестанния вой на сирени, след което видях как от две посоки насам се понесоха още полицейски автомобили.

Фаровете им измъкнаха от мрака високата порта в подножието на хълма, после продължиха да криволичат към мен по извитата алея.

През следващите пет минути тук се струпаха дузина полицейски коли и още три линейки. Със същата зловеща бързина довтасаха и двете черни камионетки с детективите от полицейското управление, заедно с микробусите на екипа К-9^[1] и на онези от съдебната медицина.

После сирените спряха да вият. Отново можех да чувам плисъка на океанските вълни. Но цялата обстановка си оставаше странна и неестествена — като гледка пред току-що пробудило се от сън малко дете.

Не смеех да помръдна от колата. Несъмнено бях единственият присъстващ, който не се затича към местопрестъплението. Задоволявах се само да надзъртам натам. Но дори отдалеч си личеше, че случаят ще се окаже доста по-тежък от тези, с които бяха привикнали нашите ченгета. Усетих гнева им. Преди няколко години един милионер бе убит в леглото си на около миля оттук, ала тогава беше различно. Сегашните трупове не принадлежаха на курортисти, пристигащи тук само за лятото.

Начинът, по който пипаха полицаите, подсказваше, че се касае за местни хора. А дори може би за убити ченгета…

Когато се появиха доброволците от противопожарната команда, реших, че достатъчно изчаквах настрани. В края на краищата не бях някакъв външен човек. За добро или за зло, тук всеки познава Том Дънлеви.

Но още не бях изминал и половината от разстоянието до линейката, когато Мики Харисън — полицейски сержант, с когото навремето сме играли в гимназията — се изпречи пред мен и тревожно размаха ръце:

— Томи, повече не бива да се доближаваш! Повярвай ми.

Но вече бе твърде късно. Докато се мъчеше да ме спре, кръгът се разкъса и аз се възползвах, за да се шмугна сред ченгетата, които оглеждаха наоколо.

Там долу бе тъмно и отначало очертанията на труповете ми се сториха неестествени. Бяха някак прекалено скъсени, по нищо не наподобяваха нормалните контури на човешкото тяло.

Примигнах сред сенките. Все още мозъкът ми не успяваше да възприеме видяното. После един мъж от екипа по съдебната медицина се наведе над жертвите и за миг светкавицата на фотоапарата му ослепително просветна.

В средата на кръга блесна още една фотосветкавица и преди всичко наоколо отново да потъне в мрак, зърнах просветлените кичури от боядисаната коса на Фейфър.

— Мили боже! — възкликнах и се олюлях.

Мики Харисън веднага ме улови за лакътя.

После, почти незабавно, ме връхлетя още един шок. Телата не лежаха едно до друго. Бяха струпани на куп, наредени като на камара. Фейф беше в средата, по гръб. Робърт Уалко лежеше върху него, по лице, а пък Рочи се бе претърколил настрани и изглеждаше като че ли бе седнал.

Чух един силен вик, надвил гласовете на останалите. Може би Били Белнап ми крещеше да се махна назад, но толкова ми бе зле, че не бях сигурен дали е той.

В това време някой до мен попита:

— Не мислиш ли, че това тук е дело на Данте и на неговите приятелчета чернилки?

Въобще не видях кой е, защото вече бях рухнал на колене във влажния пясък.