Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (108)

105.
Локо

Когато Б. У., или Бой Уондър^[1], се показа иззад ъгъла на онази изпоцапана малка каравана и закрачи през калния двор, ми се стори толкова различен, че чак тръпки полазиха по гърба ми.

Едва го познах. Не можех да се отърся от ужасното чувство, че когато се качи в колата на Кейт Костело, където го чаках цели четиридесет и пет минути, той също няма да ме познае. Или ако го направи, ще се държи така, все едно последните осем години никога не бе ги имало.

Бой Уондър е толкова хитро копеле, че сигурно бе замислил плана си още от самото начало. Нямам предвид този следобед или през миналото лято, а още преди осем години, когато се появи в полицейския участък във Вилидж в три през нощта и ме освободи под гаранция, след като ченгетата ме бяха пипнали да продавам трева на плажа. Не знам как го уреди, нито разбрах какво точно бе направил, но някак си успя да склони шефа на полицията да зареже цялата история. Потули всичко толкова умело, че онези типове нищо повече не успяха да надушат.

Но сега, като се замисля за случилото се, съм готов да се обзаложа, че той е замислил всичко от самото начало. Искам да кажа, че ме е накиснал пред ченгетата, за да може после да се появи изневиделица и да откупи задника ми, та сетне за цял живот да съм му задължен.

След една седмина той ме отведе при Ник и Тони и ми поръча вино, от ония бутилки, дето струват по триста долара едната. Непрекъснато ми доливаше чашата и на връщане, когато едва се държах на краката си, ми направи, както го нарече, „едно малко скромно предложение“. Трябваше да оставя на аматьорите снабдяването на хлапетата от гимназията с трева и вместо това да започна да му помагам да върти цялата търговия с дрога в Хамптън.

— Не е кой знае какво, но все пак се изкарват добри пари от тези задници — обясни ми той. — Освен това ще започнем с богатите, които живеят наоколо. Време е да се присъединиш към кънтри клуба.

Бях само на седемнадесет и тъкмо щях да завърша гимназия. Какво ли разбирах тогава? Но Бой Уондър беше съвсем наясно какво преследваше, та благодарение на неговото проницателно мислене и на моите усилия не след дълго парите започнаха да се трупат на чували.

Но и по този въпрос Бой Уондър се оказа много умен. Обясни ми, че ако започнем да живеем на широка нога, ченгетата за броени месеци ще надушат, че има нещо нередно. Затова цели осем години го карахме като монаси, без нещо да променим. Освен сумите в банковите ни сметки, които той откри в Антигуа и на Барбадос.

Оттогава бе само въпрос на време да си приберем това, което бяхме натрупали. „Нашият франчайз“, както Бой Уондър обичаше да назовава парите ни, скътани за бъдещето.

Така че нямаше проблеми. Нали една от най-силните черти на Бой Уондър бе в това, че беше абсолютно безмилостен, особено когато някой се опитваше да го мотае, макар че лично аз не съм по тая част. Освен това мога да се закълна, че бе невъзможно да се отгатне какво е намислил Бой Уондър. Винаги така ставаше.

Сега заваля като из ведро, но Бой Уондър продължаваше да крачи най-невъзмутимо в дъжда, сякаш бе решил да изпере дрехите върху гърба си. Може пък наистина това да му се искаше. От него всичко можеше да се очаква. По-добре от всеки друг знаех на какво бе способен. Бях до него, когато пусна по един куршум в главите на Фейфър, Уалко и Рочи, след като до последната секунда преди това ядно ги бе ругал.

И за какво бе всичко това? Задигнали крек за някакви си хиляда долара, за да завъртят една дребна сделка. Това бе всичко. По-скоро лудория, отколкото кражба, понеже на следващия ден Фейф и Рочи се бяха явили с парите в брой, плюс лихвата за закъснението.

Но Бой Уондър не ми позволи да взема парите. Каза ми, че ще изпратим послание. При това доста силно и въздействащо. Откачена работа! Но пък го измисли доста хитро. Изчаках нощта след онова сбиване на игрището на Т. Смити Уилсън, при което Уокър опря своя пищов в главата на Фейфър. Така можехме да припишем цялата работа на чернокожите братя. И аз си казах: окей, може пък да се измъкнем и от това, както и от всичко останало досега.

Но щом Бой Уондър отвори вратата на колата, изглеждаше толкова преобразен и отнесен, че даже старото му име вече не му пасваше. А когато се измъкна от мястото зад волана и ме посрещна с неговото хладно: „Какво става?“, на езика ми неволно изскочи името, с което го наричах толкова много години. Искам да кажа, преди да се появи в онази нощ в полицейския участък.

— Да пукна, ако знам — рекох. — Какво става с теб, Том?

Това мигом привлече вниманието му. Забраната никога да не използваме истинските си имена бе по-строга от тази да не пръскаме пари. Преди да се усети, той ме посрещна със същия вледеняващ поглед, с който бе удостоил Фейфър, Уалко и Рочи точно преди да ги простреля между очите. После се усмихна и попита:

— Шон, защо ме наричаш Том?

— Защото играта свърши, чичо. Пипнаха ни.