Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (60)

57.
Том

Изглежда, че точно обаждането на племенника ми Шон сложи край на обезсърчителния застой в нашето разследване. Още през следващия следобед осемнадесетгодишният Джарвис Малоуни изкачи скърцащите дървени стъпала към нашия офис. Той бе първият посетител от цяла седмица насам. Кучето Уинго го посрещна с такъв възторг, че едва не го повали на пода.

— Зная нещо, което… знам ли, може и никаква работа да не ви свърши… — заговори объркано той. — Но моят шеф ми рече да ви го съобщя.

Всяко лято Ийст Хамптън се препълваше с поток от туристи, безцелно шляещи се по цял ден, обсаждани от цяла армия тийнейджъри, сезонно работещи към общинските служби. Облечени в кафяви панталони и бели ризи, тези момчета и момичета дежуреха по главната улица, помагайки на туристите да се настанят в квартирите. Упътваха ги, но при необходимост издаваха актове за неправилно паркиране и късаха квитанции за какви ли не нарушения, така че снасяха доста пари в хазната на града. Джарвис бе гимназист от горните класове. Макар и с леко глуповат вид, той бе успял да се отличи във футболния отбор на училището, а през миналото лято се присъедини към пехотата от доброволни сътрудници на общината. След като най-после успяхме да го изтръгнем от ласките на Уинго, той сподели какво го водеше при нас.

— Към девет вечерта в онази събота, когато Фейфър, Уалко и Рочи бяха убити, аз съставих акт за неправилно паркиране на една кола на плажа Джордика. Всъщност става дума не за един, а за два акта. Първият бе за невалиден пропуск за паркиране край плажа, останал незаверен още от 2003 година. А вторият бе за липса на стикер на колата. Единствената причина, поради която тази случка не излиза от главата ми, е, че автомобилът беше страхотен! Светлокафяво, чисто ново „Девет-Единадесет“^[1], само на хиляда и сто километра. — Джарвис млъкна, колкото да се увери дали ме е заинтригувал. — А на следващия ден — продължи той — излязох рано, за да се порадвам на прохладния утринен бриз заедно с едно приятелче, което тогава поемаше първата смяна. С него си съперничехме кой ще продупчи квитанцията на някой по-готин автомобил и аз му се похвалих, че съм попаднал на онова порше. Ама той ми рече, че също успял да го спипа, при това на същото място, рано същата сутрин. Това означаваше, че колата е останала през цялата нощ там, където бяха намерени телата на убитите. Както вече ви рекох, туй може и нищо да не значи, ама шефът ми заръча да се отбия при вас и да ви го съобщя.

Малко след като Джарвис си тръгна, аз подкарах колата към полицейския участък. Като незначително нарушение това можеше да бъде проследено само по два начина. Полицейският патрул от Хамптън следеше движението по пътищата между Саутхамптън и Манток, но местната полиция отговаряше за всички произшествия в самото селище. И както можеше да се очаква, полицаите от двете служби никак не се обичаха.

Мики Портър, шефът на местния полицейски участък, бе стар мой приятел. Но за разлика от ченгетата в Хамптън, които се взимаха прекалено на сериозно, високият момък с червеникави мустаци не претендираше за екшън герой. Освен това нямаше нищо против Кейт и аз да защитаваме Данте пред съда.

Както навсякъде в страната, след 11 септември 2001 г. и нашият полицейски участък се сдоби с нов, мощен компютър за петдесет хиляди долара, доставен от Агенцията за националната сигурност. С негова помощ само след тридесет секунди Мики прочете от екрана данните за регистрацията на автомобила — нюйоркски номер, IZD235, издаден на името на моето приятелче от плажа Морт Семел. Неговият адрес в Манхатън бе Парк авеню 850.

Бинго.

Е, не съвсем…

— Въпреки че автомобилът е регистриран на името на Семел — заяви Портър, — аз съм напълно сигурен, че го кара само дъщеря му Тереза. — Прочете по-надолу по екрана и добави: — Ето, Тереза Семел, осемнадесетгодишна. Една седмица през август тя бе тук, като получи три акта за нарушения. Два от тях бяха за превишена скорост.

— Е, какво може да се очаква, когато се даде автомобил за сто хиляди долара на една осемнадесетгодишна хлапачка?

— Тук, на Крайбрежния път, нейното порше винаги предизвиква фурор — обясни Портър. — Опитите на родителите й да я ограничат бяха безполезни. Обаче Тереза наистина не е като другите тийнейджърки.

— Тя май беше модел — досетих се. — И излизаше с някакъв музикант от Гънс енд Роузис?

— Да, със Стоун Темпъл Пайлътс, но тази история май приключи наскоро. Красиво момиче. Беше само на четиринадесет години, когато поместиха снимката й на корицата на „Вог“. Сетне изигра ролите на отявлени млади наркоманки в един-два филма, посветени на живота на тийнейджърите. Само че оттогава на няколко пъти е посещавала клиника за рехабилитация.

— Сигурно й е дошло до гуша да бъде хем богата, хем красива — подхвърлих иронично.

— Не зная. Аз съм само красив — усмихна се Портър.

— Тогава е по-добре да ми се довериш. Налага се да се срещна с това момиче. Не зная поради каква причина, но тя е присъствала на мястото на убийствата.