Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (49)

46.
Том

И така, ето ме вече на детективското поприще, макар и само като аматьор. Трябваше да се върна в Манхатън, понеже се оказа, че въпросната компания „Колд Граунд Инкорпорейтед“ се намира малко преди Юниън скуеър — в една толкова стара и порутена сграда, че чак страх да те хване, преди да се осмелиш да пристъпиш вътре.

Асансьорът, целият в огледала, ме отведе на седмия етаж, където една дебела линия, очертана на стената и завършваща със стрелка, ме насочи към съседния коридор. Беше боядисан в жълто, но с черни орнаменти по ръбовете на стените. Докато крачех по него, ме съпровождаше силната миризма на цигари с марихуана.

Зад последната врата вляво заварих неголямо студио за записи на хип-хоп парчета. Въпреки невероятната теснотия там се развиваше трескава дейност, едва ли не в индустриални мащаби. Това, което някога навярно е било скромна всекидневна на едностаен апартамент, сега бе превърнато в студио за звукозаписи.

Зад стъклената звукоизолираща преграда видях един хлапак, с още бебешко лице, нахлупил върху отдавна невчесваната си коса чисто нова шапка с емблемата на „Янките“. Той ритмично редеше римувани слова пред един месингов микрофон:

„Завинаги го приспах,

а сетне се скатах

без следа от туй,

що сторих аз.

Да ме докопат е по-трудно,

отколкото да открият димящ още пищов.“

Творецът надали имаше навършени седемнадесет години. Нито пък неговата спътница, настанила се удобно върху дивана в ъгъла от другата страна на стъклената преграда. Тя дундуркаше в скута си дете, облечено досущ като невръстния си татко, включително и накривената шапчица и мъничките му маратонки „Найк“, в ретро стил. Наоколо се мотаеха още дузина тийнейджъри, доста издължени на ръст. Всички те ми се сториха като типични екземпляри от тяхното поколение.

Но кой бе тук главният? Никой не изглеждаше като шеф, да не говорим, че нямаше и помен от секретарка. Че то всъщност липсваше дори и бюро за нея.

— Мани тъкмо завършва дублите — рече ми една висока жена, която всички тук наричаха Ерика. Тя ми посочи с кимване слабичкото като антена хлапе с черна коса, прихваната на опашка, което мярнах в задната стаичка.

В ръцете му видях купчина от някакви пакети, приличащи на кутиите за доставки на пица.

— Ще ги нося в другото студио — обясни ми той, докато забързано се насочи към външната врата. — Хайде, да тръгваме! По пътя ще поговорим.

В маршрутното такси Мани Родригес започна да ми описва перипетиите на живота си:

— Роден съм в Хавана — започна той. — Баща ми беше лекар. Доста добър, което в Куба означава, че печелеше към стотина долара месечно. Една сутрин, след обилна закуска, седнах в една триметрова рибарска лодка, отблъснах я от кея и потеглих. След двадесетина часа едва не се удавих, докато плавах към едно място на брега, на осемдесет километра южно от Маями. Носех на ръката си този часовник. Бях се заканил — ако ще се мре, по-добре да е в Щатите!

След три години Мани се видял принуден да се прости с мечтата си да стане кубинският Еминем.

— Аз съм голям загубеняк, но най-лошото е, че и другите го знаят — побърза да се охарактеризира той.

Подозирах, че ми губеше времето с тези приказки, понеже се притесняваше защо го търся. Затова побързах да му обясня целта на посещението ми. Щом стигнахме до Западна двадесет и първа улица пред кметството на Челси, той остави кутиите със записите в другото студио. То също се помещаваше в тесен апартамент в една от близките сгради.

— Няма да върша това дълго — обясни ми Мани.

Предложих да му взема нещо за обяд, докато го чакам в ресторанта „Емпайър Дайнър“ на ъгъла с Трето авеню. Седнах на маса с черна лакировка, с изглед към авенюто.

— И така, каква ти беше фирмата? — запита Мани, след като пристигна по-късно и даде поръчката си.

— Не съм от фирма, Мани. Аз съм адвокат и представлявам в съда Данте Хейливил. Той е обвинен несправедливо в убийството на онези трима младежи край имението на Т. Смити Уилсън в Ийст Хамптън. Знам, че си бил там в онази нощ. Надявам се да ми съобщиш нещо, което може да помогне на Данте да се размине със смъртната присъда.

Може би Мани остана силно разочарован от това, че не съм търсач на млади музикални таланти, опитващ се да сключи с него някаква страхотна сделка, но поне не го показа. Само ме измери с преценяващ поглед, сякаш се двоумеше какво точно от видяното в онази нощ да сподели с мен.

— Ти си баскетболист! — ненадейно възкликна той. — Виждал съм те. Беше от професионалистите.

— Точно така. Но само за десетина минути — усмихнах се горчиво.

— Имаш ли касетофон, за да запишеш разговора? — полюбопитства Мани.

— Не, но си нося бележника. Ще запиша внимателно всичко, което ще ми разкажеш.

— Добре — съгласи се той. — Но първо трябва да се отбия до тоалетната. А после може да ти опиша цялата история, така че да се опитаме да помогнем на онзи висок чернокож младеж.

Отворих бележника си и на бърза ръка скицирах най-важните си въпроси, които исках да му задам. „Стой спокоен, казах си аз, и го изслушай внимателно.“

Бях зает да преглеждам записките си, докато чаках Мани, когато келнерът донесе поръчката. Обърнах се и погледнах към тоалетната — вратата й зееше широко отворена.

Моментално скочих от стола си и изтърчах на тротоара като ужилен.

Тъкмо навреме, за да видя как Мани Родригес се качваше в спрялото такси, което след секунди пое с пълна газ по Трето авеню. Хлапакът се извърна и на раздяла мило ми размаха среден пръст през задното стъкло.