Джеймс Патерсън, Питър Де Джонг
Крайбрежен път (14)

11.
Кейт

— Хей, Мери Кей, какво става с теб? — чух аз, когато стигнах до сцената на кошмара. Мястото на плажа, където бяха извършени убийствата, от години бях свикнала да възприемам като мое, защото там бях прекарала толкова много часове в детството си.

— Никак не съм добре. А ти? — отвърнах, без да съм сигурна кой ме заговори, нито пък защо съм длъжна да си правя труда да отвръщам на глупавия му въпрос.

Само час след като един от членовете на доброволния пожарникарски отряд прие повикването по своя радиотелефон, настроен на полицейската честота, поне двеста от местните жители се насъбраха на плажа под имението на Т. Смити Уилсън. И аз бях сред тях. От десетина години не живеех тук, но да си родом от Манток, означаваше много за мен, ето защо сега бях изплашена, объркана и разгневена точно колкото някогашните ми съседи.

Сред дюните, над мястото, където бях, се виждаха паркиралите три линейки, заобиколени от целия личен състав на полицейското управление в Ийст Хамптън.

През следващите десетина минути по нанадолнището на хълма като кални свлачища се плъзгаха какви ли не слухове, потвърждаващи или отричащи имената на жертвите. Отчаяни родители викаха децата си, за да бъдат обзети от дива радост, когато техните рожби им отговорят. Или да изпаднат в необуздана паника, ако никой не откликне на виковете им. Замислих се за червенокосата Мери Катрин, с която си играехме днес следобед на тревата, и за това колко уязвими стават родителите след раждането на второто им дете.

От няколко часа всички знаехме, че и трите жертви са млади мъже, но полицаите се въздържаха да ни съобщят имената им, преди да уведомят семействата им.

Само че струпаните по плажа хора се познаваха отлично с твърде много от ченгетата, които сега се бяха струпали в участъка, ограден с жълтите ленти. И когато към един от тях се провикна баджанакът му от хълма, ние чухме, че мъртъвците били Уалко, Рочи и Фейфър. Тази вест ни порази като гръм.

През лятото в Манток се струпваха десетина хиляди души, но целогодишните му обитатели вероятно бяха не повече от хиляда, така че хората тук през цялото време живееха като един задружен, многочислен род. Тъкмо това бе една от причините да се махна от Манток, както и едно от нещата, които най-много ми липсваха. Защото тук, зад вратите на къщите, не живееха някакви безразлични един към друг непознати хора, а добронамерени съседи. Всеки от тях действително бе загрижен за твоите чувства, успехи и провали. И заради всичко това местните все се събираха, за да си поплачат по някакъв тъжен повод, да дадат воля на сълзите си и да се утешават един друг.

Тримата мъртви младежи бяха с десетина години по-млади от мен. Напоследък не бях прекарвала много време тук, но все пак и аз знаех, че приятелката на Уалко е бременна, както и че майката на Рочи е безнадеждно болна от рак на стомаха. Много преди Фейфър да се превърне в отличен сърфист и мечта на всичките местни момичета, аз бях негова детегледачка. Дори помня, че не можеше да заспи, преди да му подадеш купата с оризовата каша.

Много скоро след като се разнесоха от уста на уста повече подробности около убийствата, скръбта отстъпи пред гнева. И тримата били застреляни между очите. И тримата били със завързани китки. Следваха още ужасни подробности, като например как открили труповете им, струпани на камара като боклука в градското сметище. Знаехме достатъчно за тези хлапета и не си правехме илюзии, че бяха някакви ангели, но какво, за бога, се бе случило там тази нощ?

Извърнах гръб към къщите, струващи по десетина милиона долара, и се върнах при линейките. Сред ченгетата, насъбрали се около тях, се бяха смесили и неколцина от местните хора, на които по една или друга причина им бяха позволили да се приближат към мястото на престъплението.

Докато се оглеждах, погледът ми се спря върху двама мъже, застанали един до друг. По-едрият бе положил ръка върху рамото на другия — висок, но много по-слаб. „По дяволите!“, казах си аз.

Те бяха с гръб към мен, но много добре знаех, че по-пълният мъж беше Джеф Дънлеви, а високият — по-младият му брат Том. Прониза ме болка. И за мой срам — тя бе много по-силна от това, което изпитвах заради ужасното убийство на тримата младежи от Манток.