Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (93)

92.
За смисъла на света

Преди двайсетина години, когато се запознах с Иван Пауновски, той, макар и вече болен, строеше къща. От дърво, край София. Строеше я с въображение, по свой тертип, със същата непримирима страст, с каквато подхождаше към литературните текстове и комай към всичко.

Строителството вървеше на тласъци, в зависимост от скромните хонорари, които получаваше и влагаше в материали и дюлгерски надници. И когато бе готова, когато Таня Натан, жена му, нареди книгите в нея, тя стана хубава и уютна, прилегна му като удобна и топла дреха.

Иван Пауновски обичаше уюта — работната му маса бе винаги чиста, моливите — подострени, хартията — бяла и гладка. Докато върху нея със ситен почерк редеше думите, Таня като безплътна сянка шеташе в кухнята, а всъщност трепереше над него — отзивчива и добра, мила и предана.

Като запролети, му занесох здравец от моя двор край Трявна, разсадихме го пред къщата. Здравецът захвана и плъпна наоколо, а той самият неумолимо вехнеше…

В тази къща, която все доизкусуряваше, Иван Пауновски, надмогвайки болките, написа книгите „Впечатления“, „Минало несвършено“, „Точка разни“, „Но защо?“ и ни остави страници за още книги. Там съм слушал брилянтните му разкази за ловни кучета, за смъртоносни гонки и пусии за дивеч. Забравяйки за собствените си несъвършенства, говорехме за срещани и измислени шеметни жени, жени с неземна хубост и осанка. За пропаднали безследно библиографии, съдби и ръкописи, за цената на бензина и за вечно липсващите авточасти. За работата му във вестник „Литературни новини“, в издателство „Народна култура“ и списание „Пламък“. Говорили сме за преподавателите от Литературния институт „Максим Горки“ в Москва, за съветски писатели, много от които са ни общи познати, за плаванията ми по море, за полярните нощи, ревящите ширини и вълните убийци. Докато кафявият дратхаар Бъни и котката Марфа Ивановна спореха надпартийно за територия и влияние в къщата и се блъскаха в краката ни, аз слушах неповторимите му импровизации за Ботев и Пишурката, за духовните мъже на България, за Пушкин и Гогол, за цялата метежност на Русия, която умом не понять. А онова, което написа за Бабел, е връх в световната литературна портретистика и макар много да са писали за Исак Бабел — и руснаци, и евреи — те си остават в подножието. Защото Иван Пауновски по-добре от мнозина със семитска кръв отгатна и разпозна великия смисъл на мъките на еврейството, посичано и громено през вековете и поради това вкопчено в живота — жилавият му корен пробива и камъка, щом трябва да оцелее, да пребъде. След всяка вечер, прекарана с него в дървената къща, съм си тръгвал щастлив и занесен, сякаш съм заверил цял университетски семестър.

Иван Пауновски беше личност, която респектираше. Когато имаше защо, той ставаше хаплив и язвителен, дори безпардонен. Но и тогава бе справедлив. И онова, което казваше за хора, за събития или книги, бе прецизно и астрономически точно. Самотата от физическото страдание, в която живя години наред, бе нажежила сетивата му, бе го направила мъдрец и той — вгледан в себе си и в отвъдното — с мефистофелски смях посрещаше глупостта човешка. Цветистият му език разхвърляше всекидневната слама на живота и отсяваше афоризми-прозрения като златни зрънца. В такива мигове бе недосегаем и в синьо-зелените му очи проблясваха мълнии — мислех си: а го е докоснал някой с пръст, а го е зашлевил…

Зрелите си творчески години Иван Пауновски преживя тежко болен. Пред очите ни могъщото му тяло на римлянин се рушеше, но никой от нас не го чу да изохка. Неговата чиста и горда порода, неговият неистов характер го заставяха не само да търпи нечовешките болки със стиснати зъби, но дори да иронизира страданието си и предателството на плътта. От самоиронията му ние, здравите тогава, получавахме смъдене под лъжичката…

Той беше полемичен и категоричен, издирвач и откривател на философски и естетически пластове, скрити или загатнати в отдавна наложени текстове, и в домогванията и прозренията му имаше нещо пророческо.

Той писа за Бабел, а сякаш за себе си: „… продължавал изтощителното си бдение над своите думи, чувствителни като сетивата, с които улавяше смисъла на света.“ Още тогава знаех, че Иван Пауновски като малцина богоизбрани владее до съвършенство словото, че в писането си използва целия обем на думата.

Когато зачитах току-що завършен негов ръкопис, от очарованието на словореда му, от неочаквания смислов блясък на думата, съчетана с друга дума, от свежестта и магията на вплетените различни глаголни времена, които правят фразата мускулеста и жива, ми се натрапваше видението, че той си играе с думите така, както съм гледал да си играят със зарчетата измирските изпечени табладжии: въртят ги ловко в шепа и винаги хвърлят онова, което им трябва — за капия или чифт. Но неговото беше божа работа…

В ледената неделя на 2 декември 1979 година, след масиран кръвоизлив в една от болниците на Прага, бе ми писал: „Въздухът на Отечеството — ето кое ми трябва срещу анемията, дето ме люшка. Ако бях възрожденски емигрант, всяка зима бих минавал Дунава по леда, та ако ще да би давали десет хиляди гроша за главата ми.“

След името си бе добавил: „Нездрав, но жив.“

Цели единадесет години той се бори с коварната болест, по няколко пъти на ден гълташе с шепа хапчета и им се заканваше да си вършат работата, за да може той да гледа своята. Рядко, но имаше дни, когато се чувстваше добре и цигарата му се услаждаше, позволяваше си и чаша мерло или водка и спомени за голямото пиене на младини. Бях вече директор на „Профиздат“, голямо издателство, от чийто конвейер всеки работен ден тупваше нова книга, топла като хляб. Замисляхме да направим поредица с полемики за духовните първенци на нацията, като почнем от Ботев. Виждахме ги десетина дебели тома с коментар за всичко спорно и безспорно около живота и творчеството им. Той почна Ботев, работеше с Илия Тодоров и това щеше да бъде крайъгълният камък, от който ще тръгне градежът на една нова духовна българска крепост.

Не би. Здравето му се влошаваше — престоите му в болницата зачестиха. Последния път, когато трябваше да постъпи, там — изглежда или сякаш — им беше омръзнал и все не можеха да намерят свободно легло…

На 26 септември 1990 година се почувствал много зле, вечерта с ладата на съседско семейство го откарали. Бил с температура, трескав. Но в болницата казали, че нищо му няма, че неведнъж е бил на това дередже, въобще позната история е това му състояние… Почти го напъдили. Таня, разплакана и безпомощна, запротестирала, а той скръцнал със зъби: „Я не се унижавай! Да си вървим!“

Едва го качили в колата, поели по околовръстното. Било вече към полунощ — блед като платно, той мълчал, гледал към София, прощавал се с любимия град…

Изгасна на другия ден, пренебрегван и издаван в нищожни тиражи, неоценен дори от тези, които уж бяха призвани да въздават по достойнство. Беше почти на петдесет и пет, писател с мисия, прозрял и изстрадал докрай преходността на битието и безсмъртието на човешкия дух.

Месеци след него си отиде и Илия Тодоров.

„Паметта е може би най-силното нещо, което се бори с времето и го надвива“ — това са думи на Иван Пауновски…

Тези, които го познаваха и са общували с него, няма да го забравят, докато са живи. За другите и за онези, които идват след нас, остават чудесните му книги.

Амин.