Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (34)

33.
Ана Керн

Тя е внучка на губернатора на Орел. Слънчево дете, омъжват я на шестнайсет. Завъртат се много кандидати, но баща й искал генерал. И го намерил — генерал-лейтенант Ермолай Фьодорович Керн, петдесет и две годишен, груб, необуздан солдафон, ревнив като меринос. За осем години брачен живот тя изтърпява всичките оскърбления на съпружеството. Набира смелост и поисква развод — вече е преживяла голямата си любов, вече е била с Пушкин.

Ана Петровна Керн.

Двайсетгодишният Пушкин я вижда за първи път в дома на леля й в Петербург. Тя — една година по-малка от него. Направил й мил комплимент. На френски, както се правели по онова време комплиментите.

Минават шест години. Той вече е прочут поет. Заточеник в родовото си имение в Михайловское. В съседното имение в Тригорское живее братовчедка й Ана Николаевна Вулф, заедно с майка си и сестрите. Тя си кореспондира с Ана Керн. Пушкин често ги посещава, пристига през полето с два вълкодава, влиза през прозореца, носи цветя, шегува се с тях, разправя им разни измислици. Понякога въздиша пред Ана: „Тя беше ослепителна!“ И Ана й написва: „Взела си му ума, все за тебе говори!“

Подир тези думи тръгва Ана Керн и пристига в Тригорское. Дивна природа и огнено лято. Онова, което се случва между тях, е любов. Тя: „Беше неописуемо красив, когато го вълнуваше нещо приятно!“ Той — в писмо, което й праща: „Сбогом, божествена, аз беснея и падам в краката ви…“

В тези летни дни на 1825 година Пушкин написва знаменитото стихотворение за нея, гения на красотата, посвещава й го.

След няколко години тя — с негово съгласие — го дава на Делвиг и той го публикува в алманаха „Северни цветя“. С това посвещение името й ще стигне до нас…

Когато Пушкин се връща след заточението си в Петербург, тя вече живее сама. Без средства, на иждивение към семейството на родственика си Делвиг, става коректорка на алманаха — да не яде даром хляба. Превежда. Пази писмата на Пушкин, не се разделя с тях, носи ги в чантичката си. Но не като леките жени, които носят в чантичките си снимките на децата си — там е лайтмотив, оправдание за калната съдба. Срещат се, разбира се… Но той вече е охладнял към нея.

Няма го вече чистият летен зной над Михайловское и въобще — колкото по-голямо е било едно чувство, колкото по-огнени са били думите, които го обличат, толкова по-голям е срамът и неудобството сетне от тях. Жалко е, но животът го поднася.

Лишена от всякаква издръжка, тя написва писмо на императора, жалва се — момичетата й са малки, а баща им, генералът, не дава и копейка издръжка.

Императорът наредил да питат за тая работа намиращия се в оставка Ермолай Керн. С отговора си той я обругава като уличница.

Ермолай Керн умира четири години след Пушкин, на седемдесет и седем. На следващата година четиридесет и две годишната Ана Петровна се омъжва за свой далечен братовчед. Родила син — Александър.

Живяла дълго и бедно. Продала на надежден човек, на издателя на „Русская старина“ Семевски, писмата на Пушкин. По пет рубли писмото. Наследниците на Семевски също ги продали — след революцията 1917 година.

Разправяли са ми, че веднъж на Речната гара в Москва Мамин-Сибиряк или Салтиков-Шчедрин, не мога да си спомня точно, но единият от двамата е, се разхождал с приятели по кея. Един от тях се загледал в някаква кривокрака старица, омотана в груб вълнен шал, изпод който се подавали посивели коси, и прошепнал: „Виж, това е Ана Керн!“