Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (62)

61.
Борчове

За „Престъпление и наказание“, „Идиот“ и „Бесове“ Достоевски получава от редакцията на „Руски вестник“ по сто и четирийсет, сто и петдесет рубли за печатна кола. Руската печатна кола е двайсет и четири страници. За „Юноша“ от „Отечествени записки“ — по двеста и петдесет рубли. Това е хонорарът на Некрасов. И само за „Братя Карамазови“ — от „Руски вестник“ — по триста рубли. За „Бащи и деца“ Тургенев е получавал по четиристотин. За „Дим“ — също. И без тези пари той е предостатъчно богат, пък и не пише по-добре!

Братът Михаил оставя двайсет и пет хиляди рубли дългове. И семейството си. Обявяват имуществото му на търг. Достоевски предлага на почти всички издатели сериозен роман за триста рубли на кола, отказват му. Накрая и на Михаил Катков, с когото са идейни врагове. Катков приема. Той е от бедно семейство, учил в пансион за сираци, замогнал се, но не забравил какво е сиромашията.

Цял живот Достоевски моли за пари. В писмо от Семипалатинск, веднага след каторгата, пише на брат си: „Трябват ми пари и книги. Което изхарчиш за мен, няма да пропадне. Няма да си ограбиш децата, ако дадеш на мен. Стига само да съм жив, с лихвите ще ги върна…“

Връща ги — тъпкано.

„Тегля като стара пощенска кранта… Изяде ме немотията!“

Писателят Викентий Вересаев: „Та нали се ужасяваме, като видим как е трябвало да работи нещастният Достоевски, как набързо е пишел своите работи, без да може да препрочете, как отчаяно е възклицавал: «Ако имах средствата на Тургенева или Толстоя, такава работа бих написал, че и след сто години би се чела!»“

Минали са тия години, книгите му още се четат.

Вечно има да дава. Да си представим ситуацията във Висбаден: седи в хотела, разпратил е писма — до Майков, Катков, други. Чака. От администрацията е наредено да не му дават храна, чай, кафе, свещ за вечерта. Час по час ходи до пощата, пита дали има на негово име запис. Той говори лошо немски, неточно, с ужасен акцент, който изкривява думите и ги прави неразбираеми. Пощенецът зад гишето се забавлява с него, смее му се, криви се, подиграва го. След време Достоевски ще напише, че в Европа не обичат много руснаците, смятат ги за революционери. Както римските езичници не обичали ранните християни.

Фактът, че на откриването на паметника на Пушкин, където е поканен да произнесе слово, не може да вземе жена си — няма подходяща рокля, няма и с какво да купят, е достатъчен. А там става стълпотворение, величаят го: „Гений! Пророк!“

И последното писмо, което написва през живота си, пак е молба за пари.