Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
ivananv (2012)

Издание:

Никола Радев. Когато Господ ходеше по земята

Редактор и коректор: Радостина Караславова

Предпечатна подготовка: „МТ-студио“

Формат 1/32 от 84/108. Обем 14 п.к.

Печат ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

3.
Рецензия

Но на Иван Динков да има как да му се забрани да пише стихове. Поне за известно време. Както поставят на резервната скамейка провинилите се играчи. Защото си прави каквото си иска на поетичния терен.

Но той не е играч, той е поет и няма резервна скамейка за него.

Учили са ни, че поезията изразява ясни чувства: гняв, радост, възторг, тъга, омраза, обич. При него всичко е омесено и изригва като лава. Животът и смъртта, величието и низостта, върхът и бездната. Тази огнена лава, втвърдена на белия лист, е с непознат химически състав. Елементите в нея липсват в поетическата таблица, както липсват елементи в таблицата на Менделеев, тъстът на Александър Блок.

Той пише поезия нов тип, нов вид. Тя е като нов вирус и още няма антибиотик за нея. Дори да оздравееш от Иван Динков, пак остава нещо недолекувано в тебе. Той прави от антиподите еш. Как ги укротява в един впряг — Бог знае! Меланхолията му те смазва. Като валяк. Не характер, а вълнолом — или хвърляй котва в завета му, или се разбивай в камъните.

Този поет сякаш няма детство. Родил се е библейски старик. Птиците, които излитат от ковчега му след потопа, не цвъркат весели трели.

От трийсет години не е мръднал, само косата му побеля като на римски философ. Каквото изрече, го изрича с категоричния тон на древен римлянин. Невъзмутим. Възражения? Гласове от залата?

Не търпи такива.

Издялан е от тъмен мрамор. И малцина знаят, че е изтъкан от болка, от бащинство.

Преди години, опечален, проронвайки в поема сълза за баща си, написа стихотворение за смъртта на майка си, която тогава бе сравнително млада и която още е жива, Бог да я пази! Но изречените от него думи, че макар да идваме един от друг, умираме отделно, като зърна, затрупани от плуг, са неопровержими. Както и тези, че животът няма синоним. Не че не са казвани подобни неща. Но неговото гражданско поведение, неговият глас ти поднасят мисълта като ядка — оголена и чиста.

Той от младини погребва живите и съживява мъртвите. По-точно незабравимите. Казва: „Да бъдеш жив — това е невъзможно, а да останеш мъртъв пък е трудно.“ Или: „Когато говорим за поезията, мъртвите поети са в гроба, а живите — по-дълбоко.“

Епопейни са баладите и баладични са епопеите му. Колкото и да си обръгнал от поезия, стиховете му предизвикват спазъм. Тази магия, това обладаване на думите, в което се зачева и ражда мисълта — невероятна, внезапна, шеметна, неоспорима като него — е магия на посветен. Господи, все едно месия е проговорил!

Преди години каза, че с книгата си „Почит към литературата“ си е изтъкал престилката. С книгите, които написа след това, може да се рече, че е извезал със златни нишки и покрова — да го заметнат, когато поеме за отвъд…

Българин до мозъка на костите. Нетърпим. Ужасен. Непрощаващ. И в същото време добър и милостив.

Не само шарениите на живота, а мъзгата, възторжената сласт и мрачната мъст на живота са му ясни. Той ги докосва с оголените нерви на безпощадната си дарба.

Болката е неистова.

Той мълчи. Стиска и троши зъби. Пали цигара от цигара. Думите, които изрича опушената му уста, трополят, сякаш хвърля на масата шепа орехи: „Я се усмихни! Я по-весело!“

Обичам този поет. Много време сме изседели двамата в кръчма.

Да мълчим с часове.

Да пием, не да се наливаме. Ракия, бяла като гибел, както е казал друг поет от неговия край. На голо, без мезе.

Огънят на ракията да опалва и да гори душата. Накрая да ровим из празните си вече джобове за последно сто грама. И щом няма, да се надигнем и да отблъснем. Като кораби, които на котва няма да могат да удържат напъните на бурята и тръгват срещу нея.

В открито море. Срещу коравите буци на океана.