Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
ivananv (2012)

Издание:

Никола Радев. Когато Господ ходеше по земята

Редактор и коректор: Радостина Караславова

Предпечатна подготовка: „МТ-студио“

Формат 1/32 от 84/108. Обем 14 п.к.

Печат ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

65.
Краят

Когато настъпва новата 1881 година, Достоевски вече е изплатил дълговете си. Най-после! Дори имат заделени пет хиляди рубли. Чувствал се отлично, та той е само на шейсет години!… Вече е академик, почетен член на няколко комитета. Портретът му, нарисуван от Валентин Серов, виси в Третяковската галерия. Печатат го. Четат го.

На 25 януари имали гости, нищо особено. През нощта си изтървал перодръжката. С нея не само пишел, но си и набивал тютюна, като си правел цигари. Навел се, търсил я тук-там, наложило се да повдига тежката етажерка, отрупана с книги. Напрягането било голямо и изглежда от самото напъване скъсва белодробна артерия, от устата му блъвва кръв, но за малко.

През деня ги посещава приятел. Добър човек, но обича да спори. Ходи и такава мана по хората. Гостът най-накрая си тръгва и — ужас! — масиран кръвоизлив. Достоевски загубва съзнание. Търчат за доктор.

Когато идва на себе си, пожелава незабавно да повикат свещеник, да се изповяда и причести. Знайна е неистовата му любов и вяра в Христос. Докторът ги успокоява, че няма нищо страшно, но повикват отец Мегорски от близката Владимирска църква.

Изповядва се дълго и пламенно, приема светото причастие.

Когато свещеникът си отива, той повиква Ана и децата. Благославя ги. Заръчва им да живеят в мир и любов. Отпраща децата, остават само двамата. Той й благодари за щастието, което му е дала. Извинил се за огорченията.

През целия ден бил спокоен. Но тя си пренесла постелята на пода, срещу кревата му.

Вестта за заболяването на Достоевски разтревожила Петербург. Пред къщата, в която живеят, мълчаливо почват да се трупат хора.

Сутринта към седем тя се събужда и вижда, че той втренчено я гледа. Казва й, че днес ще умре. Макар и несвястна от мъката, тя реагира веднага, оспорва, това са глупости. Но той остава твърд — ще умре днес, на 28 януари.

Помолва я да запали свещ и да му я даде. И Евангелието. Същото, подарено му от жените на декабристите Аненков, Муравьов, Фонвизин. Тя заплакала, той почнал да я утешава, казал й: „Помни, Аня, винаги горещо съм те обичал и не съм ти изменял, дори мислено!“

Викат децата да се простят. Заръчва Евангелието да дадат на Федя.

Умира вечерта, в осем часа и трийсет и осем минути.

На другия ден в единайсет часа пристига пратеник от Министерството на вътрешните работи, носи пари за погребението. Ана Григориевна ги отказва. Пратеникът съобщава, че децата й стават стипендианти, докато учат.

В същото време в много църкви по Русия правят панихиди в негова чест. Идват траурни депутации, включая и на морския корпус с моряшкия хор.

Изнасят го от къщи на 31 януари. Няколко църковни хора и много свещеници го опяват тържествено.

Официалните оратори на гроба са петима — загубата, която понася Русия, е огромна.

И за първи път в тези тежки за Ана Григориевна дни някой я ожалил, казал й съчувствени думи. И тя му целунала ръка. И си дала обет: колкото дни й остават, да ги посвети на Достоевски.

Седем пъти издава и популяризира събраните му съчинения. Съставя им библиографски указател.

Когато я видял за пръв и последен път, Толстой се удивил, че много прилича на мъжа си. (Както София Андреевна на него!) Казва й, че много руски писатели биха се чувствали по-добре, ако имаха жени като нея! И още: „Съжалявам, че никога не се срещнах с вашия мъж. Достоевски ми беше скъп човек и може би единственият, когото можех да попитам за много неща и който би ми отговорил…“