Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
ivananv (2012)

Издание:

Никола Радев. Когато Господ ходеше по земята

Редактор и коректор: Радостина Караславова

Предпечатна подготовка: „МТ-студио“

Формат 1/32 от 84/108. Обем 14 п.к.

Печат ПК „Димитър Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

59.
Срещата с Ана

Ана Григориевна Сниткина прочела „Неточка Незванова“ на шестнайсет години и вкъщи почнали да й викат Неточка. Достоевски й става любим писател, изчита всичко, каквото е публикувал. Чувствително момиче като нея, когато прочете в ранната си младост, в съзряването си като жена Достоевски, за цял живот поема нещо особено, някакъв подсъзнателен обет да служи на доброто, нещо неизлечимо женствено, любовно, всеотдайно, готово на всичко, като поема ударите на съдбата. Всичко ще зареже и ще последва мъжа, ще се посвети на него, ще му бъде робиня и господарка, душеприказчица и демон. Но никога, при никакви обстоятелства, за нищо няма да го излъже. Още повече, че рускинята по-малко лъже от руснака и е по-трудолюбива.

Баща й е чиновник, майката — шведка. Семейство, което я научава на ред и дисциплина, на точни сметки и ясни отношения. Когато умира баща й, тя почва да припечелва от стенография. А току-що пристигналият в Петербург Достоевски търси стенографка — той е загубил години и сега бърза да навакса, трябват му и пари.

Професор Олхон, към когото се обръща, му изпраща най-добрата си ученичка Ана Сниткина. Денят на срещата е 4 октомври 1866 година. И докато й продиктува романа „Картоиграчът“ — то не е диктовка, а мъчително раждане на живи, безплътни същества, на жив безплътен живот, тя се влюбва. Тя е само на двайсет, той — на четиридесет и четири. Хлътва и той, а на неговата възраст, това, както е неизбежно, така е и много опасно, направо катастрофално.

Бивш каторжник, вдовец, с бедни роднини, обрасъл в дългове, епилептик, влачи със себе си завареник, почти неин връстник, вече го величаят Павел Александрович — по-голяма беда от тази не може да й се случи.

Още докато привършва диктовката, Достоевски почва да се одумва: добра работа свършихме, значи, хиляди благодарности, но де ще се видят след това, той вече е свикнал с нея и прочие — прави си устата да го поканят на гости, да се запознае със семейството, направо си го изпросва, знаем ги как стават тия работи…

На 29 октомври е последната диктовка. Той е диктувал по-малко от четири недели. Средно по десет страници на ден. Плаща й петдесет рубли. На другия ден тя му носи преписана последната диктовка, а той има рожден ден. Тя пък досега е била в траур, носела черно и за първи път слага копринена рокля, теменужен цвят. Като я вижда, той се смутил, изчервява се и казва, че в дълга рокля изглежда по-висока и стройна, че виолетът страшно й отива. В това време нахлуват безцеремонните роднини, той я представя, моли я да остане на празничната вечеря, но тя е непреклонна. Изпращайки я до вратата, все пак той си изпросва рандеву. За 3 ноември, четвъртък. След пет дни й се обяснява, поисква й ръката. Ръчицата й като трепетно врабче прелита и каца в неговата шепа… Тя му казва само няколко думи, но Боже мой, какви! „Аз ви обичам и ще ви обичам цял живот.“

Дала думата си и почнала да го разпитва за детството. Разказвал, пушел много. Жесток баща, добра майка. Добрите са безгласни и страдат. Имал годеница — Ана Василиевна Коровин-Куковска. Разделили се навреме, разбрали, че не си подхождат. Петрашевците, каторгата, бракът, адът след това. Казал й, че след смъртта на жена си имал шеш-беш с Аполинария Суслова — но почти недуховна връзка, просто нагон. Ана се изприщила от ревност, обляла се в сълзи.

Веднага след сватбата оставят пари на близките, и най-вече на завареника, и тръгват на сватбено пътешествие. То не е сватбено пътешествие, а бягство. Бягство от кредиторите.

Отиват в Дрезден, Баден-Баден, Женева, Флоренция. Чужда чужбина и те двамата — бедни и влюбени.

Чужбината ги сближава и това са първите няколко кратки месеца, в които тя се зарежда със сили и търпение да отстои всички ненадейни, безмълвни, необясними удари, които ще й нанесе неговият мъчителен характер.

Още като й диктувал „Картоиграчът“, пред нея се разигравала драма, оживявали видения, тя го е виждала в самозабрава, задъхан, агонизиращ на кладата на словото. Тя е била не в кухнята, в олтара на Бога. И тъй като в романа има много автобиографично, той, като всеки обичащ се човек, я попитал дали е станала книгата. Тя категорично осъдила главния герой Алексей Иванович за слабия му характер. Той зяпнал, а тя, милата, дори не подозирала, че скоро литературната ситуация ще се превърне в реален живот.

Писмата му до нея са почти една трета от епистоларното му творчество. Милион пъти е казвал: „Ана Григориевна е моята истинска помощница и утешителница.“ Посвещава й „Братя Карамазови“. Когато след четири години се връщат от чужбина, тя е съвсем друг човек. Страданието, цепенето на копейката, западната деловитост и студенина, битовата практичност и пр. я научават на всичко. Към това и смъртта на първородното й детенце, което погребват в Женева. След преживяното тя е подготвена да отглежда децата, да организира прехраната и издръжката на семейството. Не престава да стенографира — тя му е първи слушател, критик, коректор. Държи книжния склад и урежда продажбата на книгите. И наистина се е гордяла, че е негова жена.

При единствената й среща с Толстой, след като остава вдовица, тя му казала възторжено: „Моят мъж представляваше от само себе си идеалният човек! Той беше добър, великодушен, милосърден, справедлив, безкористен, деликатен, състрадателен — като никой друг! Ах, какъв мъж беше той! Как ме обичаше, как аз го обичах!“

В спомените й е отразена и грее любовта на тази велика жена. А в дневника на София Толстая — яростта на коравата й снага и яката й, котешка душа…