Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (79)

78.
Както винаги

Като студент трябваше да карам двумесечен стаж в редакция. Председателят на съюза Георги Джагаров ме прати във вестник „Литературан фронт“, при Ивайло Петров, който водеше разказите и от когото щях да имам голяма полза, според думите му, стига той да ме приеме и аз да му вляза под кожата.

В малката стаичка сложиха още едно бюро и Димитър Канушев, тогава заместник-главен редактор, ми тактиса разказа на Стоян Ц. Даскалов — „Данък на царя“. Каза, че днес е понеделник, трябва да излезе в четвъртък. Зачетох се: Самоковската комуна е в силата си, две придворни дами отиват при Георги Димитров, за да платят данъка за царските гори и той — млад левент с огнен поглед, буквално ги покорява — идеологически и душевно. Придворните дами не само плащат с усмивка, ами са готови и друго да дадат…

Студентска ми работа — не плащах данъци тогава, нищо не разбирах от тези безбожни работи. Казах на Канушев, че разказът е слаб, героят сякаш е изваден от Холивуд. Той ме изгледа хем с погнуса, хем с ласкав поглед. Като моряк — корабна хлебарка.

В сряда се появи Ивайло Петров. Влезе и попита него ли чакам. Кимнах и замънках, че съм пратен да стажувам. По лицето му пропълзя тръпка, като че го прищрака зъб: „И ти ли? В литературата всичко е стаж!“

Той излезе от стаичката и след малко се върна с разказа на Стецето.

Не мина и час и Канушев застана на вратата: авторът дошъл, иска да чуе съдбата на произведението си, да иде и да му я каже. „Да дойде тук!“ — отсече Ивайло Петров.

След дълги уговорки се стигна до компромис — маститият писател не влезе в стаичката, застана на прага и преди да премине в словесна атака, Ивайло му каза, че разказът не струва, и му го тикна в ръката.

„Данък на царя“ излезе в петък във вестник „Народна култура“.

Но тогава Даскалов, изригвайки закани, си тръгна, тресна се насрещна врата и там загърмя гневният глас на Крум Григоров, комуто изглежда връщаха материал: „Ама аз от принципни партийни позиции.“

„И този от принципни позиции!“ — изръмжа Ивайло Петров и за първи път се взря в мене: „Пиеш ли?“ Кимнах. „Да идем нейде и да пийнем по една водка.“

Отидохме в Клуба на журналистите за по една водка — изпихме по седем.

В тези часове, докато седяхме в клуба, за първи път се докоснах истински до света на Ивайло Петров: в разказа му се претърколиха различни съдби и биографии, писани и неписани книги, впечатления от страни и хора, натрупана мъдрост и прозрения за живота. Той е изключителен събеседник — противоречив и точен, пестелив и лиричен, деликатен и безспорен. От тогава и до днес се гордея с приятелството му, а часовете, прекарани с него, са истински празници.

Помня, когато навърши петдесет, му честитих юбилея. „Да ти се връща!“ — сопна се той. Стана ми криво, гледай го: аз му говоря тъй, а той — инак. Докато се черпехме, ми мина. Просто разбрах, че в това е заложена част от същността на Ивайло: далеч от евтината шумна слава, далеч от суетата и дежурните каламбури на живота. И до днес е тъй — вземеш ли да му хвалиш разказ или книга — настръхва.

Четях го през тези години с настървение. Неговите книги ми бяха някак си по-близки от собствените ми книги. Изпитвам неудобство от това, но го признавам. В повечето от тях битът, говорът, обичаите са и мои — нали сме земляци… А мисълта и поетиката на писателя ме възторгват. Той ми стана близък още по времето, когато публикува в списание „Септември“ лирическата повест „Ако нямаше брегове“, която критиката набързо охули. А към двете томчета „Объркани записки“ имам особена слабост. Няма друг български писател да е откровен толкова, колкото е той в тях — до жестокост.

Пак по онова време в московския хотел „Пекин“ видях как пише. На ръка, с черна химикалка. Написва една страница и спира. На другия ден я редактира, преписва я на чисто, написва нова страница. На следващия ден я преписва и продължава. Всеки божи ден. Сигурно не е важно, че пише на ръка, но си мисля — може би оттук иде хармонията в неговата проза, която се чете леко и свободно, както се диша свеж въздух. Ивайло Петров е писател, който през целия си живот е писал разкази, повести, романи. И нито ред журналистика, макар да е работил на младини в радиото, макар да е живял крайно бедно. Това говори за душевна хигиена. При него тя се проявява и извън писането: той не е участвал в никакви ръководства в писателския съюз, в редколегии. Не е вземал контрактации, пътуванията в чужбина е плащал от джоба си. И в същото време познава литературния ни живот в детайли, чете младите, окуражава талантливите.

Тези кратки и разхвърляни бележки започнах със запознанството си с Ивайло Петров преди трийсетина години в Клуба на журналистите. Пропуснах да кажа обаче, че от книгите му, от самия него, съм научил много неща. И че водките плати той. Както винаги.