Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (50)

49.
Битие и страдание

В дните около сватбата Толстой дал на бъдещата си половинка да прочете дневника му, а там са описани и много от дотогавашните му похождения. Тъй ще постъпи и героят му Константин Левин, и той ще си даде дневника на Кити, преди да се оженят. Не мога да си обясня от какъв зор го прави.

Възмутена донемай-къде, София Андреевна също почва да си води дневник. Първият запис в него е на 8 октомври, две седмици след сватбата. Записва: „А от вчера, откакто ми каза, че не вярвал на любовта ми, сериозно се уплаших!“

От тия думи не личи да е сериозно уплашена, но поне ден са си мълчали, после яздили коне, любили се и всичко се наместило…

След още два дни: „Мъжът ми е болен, в лошо настроение, не ме обича.“ Ситуацията е почти такава: на ти куклата, дай ми парцалките. Житейската практика е показала, че подобни конфликти между младоженците се изглаждат най-лесно през нощта в леглото…

На 23 ноември, два месеца след марша на Менделсон обаче Соня забива нокти: „Отвратителен ми е с тоя негов народ!“ Общо взето тя винаги прибягва към дневника, когато й се развали настроението. Но е все още на осемнайсет и настроението й е като пролетното време — бързо се разваля и бързо се оправя.

Той неотстъпно води записки, трупа лист след лист. Събрани сега — тринайсет тома.

От време на време си ги разменят. Или ги оставят на „достъпно“ място. Към края на живота си ще почнат да ги крият вдън земя, но в началото си ги четат, сърдят се и се сдобряват, ежат се един на друг, правят си дворянския живот по-интересен.

Четири години преди да се оженят, той записал, че е влюбен в крепостната девойка Анисия Базикина и няколко дни подред все за нея пише… Ясно, тръшнал я в избуялата трева в близкия овраг, майско време, чучулиги, синчец и макове… Колко му е да запретнеш една пола!

Месец след сватбата София Андреевна коментира случая в своя дневник: „Влюбен като никога! А е най-обикновена селянка — дебела, бяла, ужасно!“ Така е. Никой не е виновен, че й е гаден народът и не обича фолклора. А народът го е казал, стъкмил поговорка: Каквото у царицата, таквоз и у магарицата.

По-сложно става, когато се заговори, че момчето на Анисия, Тимофей, което му е одрало кожата, е негов син…

Девет месеца и пет дни след сватбата, на 23 юни 1863 година графиня Толстая ражда син — Сергей.

На 4 октомври 1864 година ражда Татяна.

На 22 май 1866 година ражда Иля.

На 22 май 1870 година ражда Лев. След петнайсет дни записва в дневника си: „Изглежда пак съм бременна.“ Така и излиза — през февруари 1871 година ражда Мария.

На 13 юни 1872 година ражда Петър.

На 26 декември 1877 година ражда Андрей.

На 20 декември 1879 година ражда Михаил.

През декември 1881 година ражда Алексей.

На 18 юни 1884 година ражда Александра.

През 1888 година ражда Иван, изтърсака. Тогава тя е на четирийсет и четири, той на шейсет. Първородният Сергей е вече на двайсет и пет.

И тъй — от първото раждане до последното — на конвейера се появяват единайсет деца — осем момчета и три момичета, средно по едно дете на две години.

Назначават нов управител на имението в Ясна поляна. Да, но жена му е хубава и Соня ревнува. Сигурно има защо. Преписва „Война и мир“ и ревнува, преписва и се къса отвътре.

Вземат гувернантка за децата, госпожица Хана Терсей. И от нея ревнува, знае си тя стоката! Не си говорят от 29 август до 16 септември. Лятно време Лев Николаевич не пише. Пише зиме — руските зими са безкрайни. Ходи на лов, трепе зайци. Тогава е имало дивеч, не е като сега — ходиш по баирите, турист с пушка…

Толстой бил запален ловец. За него може да се каже, че е човек, когото е газила мечка. Веднъж през декември 1858 година стреля по мечка. Но изстрелът не е смъртоносен и мечката, както обикновено става в такива случаи, тръгва срещу него…

Свирепо животно. Уж тромаво, но в яростта си лети с бясна скорост и лапата, преди да ти докосне гърдите, пръсва сърцето. Стъпкал го разяреният звяр, разкъсал дрехите му, на два пъти забил зъби в лицето — под окото и над челото. И ако не са били другите ловци… щяла да стане работата. А мечки много, Лев Толстой е един.

Тя се грижи за децата. Едно като се разболее, разболяват се всички, заразяват се едно от друго, прихващат кашлица, хрема, дрисък. По три антимонови капки на всяко, на гърлото забинтован сапун и сланина, олио и камфор. Не подвива крак ни денем, ни нощем. А в това време Льовочка й казва, че всичко му се изяснило, че всички типове заживяват, пише и е весел. Когато му вървяло писането, казвал, че късче от живота си оставя в мастилницата…

Само месец преди двайсетгодишнината от сватбата им Соня записва: „За първи път, откакто сме женени, Льовочка избяга от мен и остана да спи в кабинета си.“ Я да живееха в гарсониера, ще го видим де ще бяга…

На другия ден се карат, разбира се, как така само ще се откача кучето от синджира!… „Днес той изкрещя, че най-страстната му мисъл била да напусне семейството си.“

Във фамилията само той и тя се трудят. Тя се грижи за чифлика, за парите, децата, за цялото стопанство: „Божичко, колко съм се изморила да живея, да се боря, да страдам. Колко голяма е безсъзнателната злоба на най-близките ни хора и колко е голям егоизмът им!“ Тия камъни са нахвърляни в неговата градина — знаем ние кои са ни най-близките!…

Тъй ден след ден, месеци, години. И както си се влачи тежката талига в коловоза на живота, появява се някой си Владимир Чертков. Бил блестящ офицер, богат. „Заболява“ от идеите на Толстой, подава оставка и се посвещава на тези идеи. Като повечето фанатици или обременени идейно, и той е деспотичен и София Андреевна, която има нюх на вълчица, надушва веднага, че този човек е опасен. И пламва двайсет и седем годишната й война с него, която не приключва и след смъртта на писателя.

Почват и вегетарианските капризи на Толстой. Другите около него плюскат за по двама, бузите им по цял ден издути, той я кара на една гола овесена каша — овесено брашънце и водичка.

Към 1890 година кацата вече се разсъхва… Той почва да крие дневниците си. Оскърбена, тя по женски не прощава: „Иде ми да се самоубия, да избягам някъде, да обикна някого — да направя какво ли не, само да не живея с един човек, когото независимо от всичко цял живот съм обичала, макар сега да виждам колко съм го идеализирала, колко дълго не съм искала да разбера, че в него има само една чувственост.“

Към вегетарианството се трупат и други орнаменти: графът вече става със съмването, сам си оправя леглото, сам си чисти стаята, реже и цепи дърва, шие и кърпи ботуши. Тъй или иначе това е бунт срещу начина на живот на най-близките. Затова го прави. Все едно им вика: ако ме уважавате, живейте като мен!

Уважават го, но не живеят като него. И дума да не става! Казват, че крушката не падала далеч от дървото. И той уж проповядва несъпротивление на злото и кротост, а винаги се е бунтувал — и в писането, и в личния живот.

Синовете вече са големи, пращят от здраве. Те не се хранят, а плюскат, пиянстват, по цял ден пляскат карти, играят за пари. Вече са самостоятелни, но пак искат, влачат каквото могат да забършат. Все искат пари и са груби.

София Андреевна не се спира пред нищо. Отива в Петербург, при императора. Александър III, който й е връстник, я приема с голямо внимание. Тя го моли да блогослови тринайсетия том от съчиненията на мъжа й, спрян от цензурата. Къде ще иде, благославя, не се издържа на това женище. Тя се връща, още по-яростно бди над семейството, купува нови имоти — имения, коне. Сади гори — бор и бреза.

На 21 февруари 1895 година в Москва е първият грандиозен скандал между двамата. Няколко пъти тя, бясна и отчаяна, хуква да бяга от къщи. Писъците й събират махалата, децата я догонват. Той се извинява, кланя се доземи, моли за прошка. Да има как земята да се продъни под краката му.

На 9 февруари 1898 година тя тегли резолюцията: „Трябваше му една жена пасивна, здрава, безсловесна и лишена от воля.“

Същата година той се отказва от хонорарите. Тя: „А внуците му и децата нека да ядат черен хляб!“

Зад тази тюлена завеса прозира и нещо друго: той иска да живее по-просто, по-скромно, с по-малки харчове на фона на всеобщата мизерия. Тя не може без дворянски блясък, без гости. Взела е всичко в ръцете си, тормози селяните, кара ги да блъскат за нищо, наказва ги жестоко. Действа уж от името на графа, а като й кажат, че ще се оплачат на него, тя направо им дава да разберат, че той не преде.

Засяга го и едното, и другото, съзира в тях демагогство. Това как да е, може да се изтърпи, но тя слага ръка и на ръкописите му, иска да държи ключето на духовната му ракла. И какво излиза, бунтува се той, писането му я интересува само като източник на доходи: за децата, за семейството. Да има, да се трупа…

Но вече се е появил Чертков — възхитен, чувствителен към справедливостта, познаващ и обичащ словото на Толстой.

Той нищо не иска, той грее, излъчва добро. Зажаднелият за добра дума писател се вкопчва в него като удавник за борда на спасителната лодка.

От 26 юни 1910 година нататък семейният им живот става ад. На този ден тя разбира, че мъжът й е дал дневниците си на Чертков. Обяснение след обяснение: „Аз съм ти най-близкият човек, жена съм ти.“ Той — с рогата напред: „Най-близкият ми човек е Чертков.“ Тя пак бяга да се дави, този път към езерото. Догонват я, той получава аритмия. На 7 юли се сдобряват, след седмица Чертков връща дневниците — седем тетрадки. Депозират ги в Държавната банка.

На 22 август тя навършва шейсет и шест — за годините си е младолика, впечатляваща, властна. Той й се обяснява в любов.

След шест дни той пък има рожден ден, навършва осемдесет и две. Същата вечер, за капак на празника, вместо обяснение в любов — скандал. Примирието е същата нощ, на разсъмване, след като той приема да изпълни следните условия: да не се среща с Чертков. Да не му дава дневниците. Да не позволява да го фотографират.

Записаното в дневника не е от щастлив човек: „Все по-тежко и по-тежко става със София Андреевна. Това не е любов, а претенция за любов, близка до омразата и преминаваща в омраза… Спасяваха я децата — животинска любов, но все пак саможертвена. А когато това се свърши, остана само един ужасен егоизъм.“

След три дни тя повиква свещеника Кудрявцев да извърши водосвет в къщата за прогонване духа на Чертков. Дотук тя е победител в битката.

„Легнах в единайсет и половина. Спах до два часа. Събудих се и пак, както през миналите нощи, чух отваряне на вратите и крачки. В предишните нощи аз не гледах към вратата си, сега погледнах и виждам в пукнатините силна светлина в кабинета и шумолене. Това е С.А., която търси нещо, вероятно и чете. Снощи тя ме молеше, искаше, щото аз да не заключвам вратите. И денем, и нощем всички мои движения, думи трябва да й бъдат известни и да бъдат под неин контрол.“

Из писмото на Чертков до българина Христо Досев, писано на 19 октомври 1910 година и публикувано за първи път през 1922 година: „… аз не зная нищо по-лошо на света от робство пред безразсъдна, своеволна жена, която е уверена, че каквото и да поиска, нейният роб-съпруг ще го направи. Не е ли такава София Андреевна, и Лев Николаевич не е ли в робство у нея!“

Да речем, че Чертков също я мрази и има да си връща. Но ето и спомена на М.П. Новиков от 21 октомври 1910 година: „Толстой ми каза: Нали аз никога не съм крил от вас, че в този дом горя като в ада…“

Има и спомени от Душан Петрович Маловецки, словак, лекар по професия, който от 1904 година живее у Толстой. И той води дневник, и той пипнал тази болест от графа: „Завчера пак направи сцена на Лев Николаевич, легна в краката му, искаше ключовете от сейфа в банката, дето лежат дневниците и завещанията, и когато той каза, че не може, и излезе, като минаваше под нейните прозорци, София Андреевна се показа и извика: «Аз изпих отрова!» Лев Николаевич изтича горе при нея и тя го посреща с думите: «Аз и не мислех да пия, излъгах те.»“

София Андреевна загубва битката на 28 октомври, в пет часа на разсъмване. Толстой, придружен от доктора Душан Петрович, напуска Ясна поляна. Тук се е родил, тук е преживял повече от петдесет години и пред очите му Русия от крепостна е станала капиталистическа държава.

Дъщеря му Александра, която заедно с преписвачката-стенографка Варвара Михайловна помагала да си събере багажа, казва, че когато баща й със свещник в ръка отишъл да я събуди, лицето му било светло, светло, решително и прекрасно…

Късно сутринта, щом разбира, че той е избягал, София Андреевна се хвърля в езерото. Измъкват я, разкъсват на място дрехите, разтриват я. Пет дни не хапва нищо.

На 31 октомври пристига телеграма от редакцията на „Русское слово“: „Лев Николаевич в Астапово болен температура четиридесет градуса.“

Веднага тръгва със сина си Андрей и дъщеря си Татяна за Тула.

Когато разлистваме дневника на София Андреевна, не бива да забравяме нейните думи: „Аз пиша в дневника си винаги, когато се скараме.“ И неговите: „По важност след смъртта и по време преди смъртта няма нищо по-важно, по-безвъзвратно от брака.“

На 13 октомври 1890 година Толстой написва следното:

„Главната причина за семейните нещастия е това, че хората са възпитани да мислят, че бракът дава щастие. Към брака примамва половото влечение, което приема вид на обещание, надежда за щастие, поддържани от общественото мнение и литературата, но бракът не само не е щастие, а винаги е страдание, с което човек плаща за задоволяване на половото си желание, страдание във вид на зависимост, робство, пресищане, отвращение, всякакви духовни и физически пороци на съпруга, които трябва да се понасят — злоба, глупост, лъжливост, суетност, пиянство, мързел, скъперничество, користолюбие, разврат — всички пороци, които е особено трудно човек да понася в другия и да страда от тях като от свои. И също такива физически пороци — грозота, нечистоплътност, лоша миризма, рани, умопомрачение… и прочие, които още по-трудно се понасят… Онова, което трябва да се получава в замяна: грижа, задоволяване, помощ, се приема като дължимо, а всички недостатъци — като нещо, което не бива да го има, и от тях хората страдат толкова по-силно, колкото повече са очаквали щастие от брака.“