Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (31)

30.
Сметка за малките…

Октомври 1978 година. Златни пясъци, Творческият дом на писателите. Седим под лозницата с Юрий Трифонов и съпругата му Оля (писателката Олга Романовна Мирошниченко), хрупаме препържен сафрид, който сме начепарували сутринта в залива с лодката на брат ми, пийваме изстуден варненски димят. С нас са и белият кит Върбан Стаматов със сияйната Франси. Въобще компания за милиони. Общество!

Със съветския писател Юрий Трифонов се познавам от Москва, още тогава бях във възторг от градските му повести. Години по-късно ги събрахме в едно томче и те излязоха на български под заглавието „Продължителна раздяла“ в издателството на Отечествения фронт, където бях тогава редактор.

Преди седмица Юрий Трифонов се е върнал от Съединените щати. Там той прочел цикъл лекции за съвременната съветска литература, преуморен е от срещи и внимание, сега ми е на гости и отдъхва. Крайбрежната есен е неповторима — курортната паплач се е измела и Варна вече е на варненци.

Още като студент в нашия институт в семинара на Константин Паустовски, Юрий Трифонов издава романа „Студенти“, получава държавна награда и според статута й превеждат книгата във всички съюзни републики. Името му се завърта в печата, докарва му слава и пари.

Превеждат романа и в България. През ония години, в Москва като пръднат, в София се насират.

По това време секретар на Съюза на българските писатели е Ангел Тодоров, човек широк и контактен, страстен почитател на служебните банкети и командировките.

И тъй, сбъднала се мечтата на идиота, както мимоходом би се изразил далечният побратим Остап Бендер. Бай Ангел се намира служебно в Москва. Тук го водят, там го водят — навсякъде, дори в редакциите, официални и импровизирани софри. Накрая го питат има ли някакво желание извън програмата. Да, има! Иска среща с младия писател Юрий Трифонов, чел е забележителния му роман „Студенти“.

Трифонов е издирен веднага и доставен в Централния дом на литераторите — в отделно сепаре, снабдено с подслушвателна апаратура, е наредена маса за двама. На масата — от пиле мляко.

Довеждат и Ангел Тодоров. Той подава възторжено ръка, следва юнашка прегръдка, тройна звучна целувка. Бай Ангел се озърта да види дали наблизо има хора, снижава глас и най-дискретно и деликатно споделя:

— Омръзна ми да ме срещат все с евреи! Най-после да се видя с един руснак!…

Трифонов също се озърта, мига ситно, шепне:

— Ама аз съм чистокръвен евреин…

— Да — спасява положението бай Ангел. — Но ти си добър евреин!

Смеем се. Изстуденият димят идва на място и весели душата.

Приказката ни се завърта около прозата на Исак Бабел.

… Дивизионният командир Савицки е задигнал белия жребец на командира на първи ескадрон Хлебников и той сега язди една черна кранта, която направо мрази. Събитията обаче изтласкват дивизионния в тила, на сто версти от бойната линия. Там той се е барикадирал в дървена къща и живее в немилост с цицестата казачка Павла — нея пък дивизонният отмъкнал от интенданта — евреин…

С накърнена душа Хлебников е дошъл за жребеца си. Савицки не го дава, оттласва се от знойната пазва на Павла, вади нагана и позорно го изгонва.

Човешка драма.

Изпъжда го и началник-щабът, вместо да въздаде правдата.

Тогава съкрушеният Хлебников слага на един пън револвера си, свитък листа, мастилница и цял ден съчинява заявление за излизане от редовете на комунистическата партия на болшевиките: „Комунистическата партия — пише той — е основана за радост и твърда правда и трябва също тъй да държи сметка за малките…“

Юрий снема внимателно черните рогови очила, натежали от дебели диоптрови стъкла, и в бавното свечеряване ние, красноармейци от ескадрона на Хлебников, почваме да гледаме на света като на зелена ливада през май, като на ливада, по която вървят жени и коне…

До оная злокобна мартенска вечер, когато ще дойде вестта, че е издъхнал на операционната маса в една московска болница, остават само две години и пет месеца…