Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (5)

4.
Закалката бе желязна

Комендантката на общежитието на Литературния институт „Максим Горки“, която ме води по дългия коридор, е рижо миньонче с нежни рамене. Вратлето й е напръскано със златни лунички, а задничето — налято и закръглено като на всяка рускиня. Двата огромни куфара, които мъкна, ще ми откъснат ръцете. Най-после спираме пред стая номер 134, отключваме: просторна стая, кръгла маса, бюро, стол, легло. Тук ще живеете, отривисто казва тя, тук ще творите! Въпроси има ли? Няма! До утре!

Отварям куфарите. Единият е натъпкан с дрехи, другият — с еднолитрови бутилки коняк „Екстра“, затапени с корк, отгоре — червени станиолови шапчици. Нали ще творим, тази поетична душа трябва да се подхранва с енергия.

На вратата се чука и докато се обадя, на прага застават по-малките братя на Иля Муромец. И четиримата в един глас: Правда, що из Балгарии? Да. Вместе будем учиться? Да. Пожалуйста — канят ме в отсрещната стая.

В средата на стаята — пак кръгла маса, но с изчоплен фурнир. Върху нея — десет бутилки „Столичная“, ръбести водни чаши, а върху амбалажна хартия — три едри сельодки, два кирпича хляб, от най-черния.

Давай, знакомимся, предлагат, как вас величают? Никола. Аа-а, Микола. Представят се и те: Анатолий Данилченко — беларус, Иван Евсеенко — украинец, Георгий Баженов — руснак, Хаджи Расим — лезгин. Сега и четиримата са известни писатели. За дружбу, казват и изливат чашите в гърлата си — на екс.

Първата ми среща с водката! Отпивам и се задавям, налагат ме по гърба с юмруци. Умирам за дружбата, но не мога на екс. Обясняват ми: издишай въздуха, сега пий! Маладец! Не вдишвай още! Един ми подава филийка хляб, тика я под носа ми да дишам през нея. Така-а! Парче сельодка…

След две-три минути в стомаха ми се превърта кълбо огън, а по тялото ми плъпва сила и нежност. Вторият тост е за България! Отивам в стаята си, грабвам две бутилки „Екстра“. Хараша страна Балгария, а Расия лучше всех!… Веднага редактирам текста: „как Расия лучше всех“ и се съсредоточавам, изпивам до дъно водката, дишам през хляба. Железен! Само дето краката ми се отлепят от пода — почва оттласкването към седмото небе. Трети тост — от него и по-следващите нямам спомени…

Събуждам се на другия ден — в легло съм, с дрехи съм, слънцето ще ми избоде очите. Четиримата муромци седят на столове пред леглото ми, както седят джигити до ковчега на погинал побратим.

Ставай, братец Микола! Будем апахмелятся!

Да си разкараш махмурлука! Жива магия направо, ама кой да те научи. Но аз, явно още тогава съм се досещал, че незнанието е голяма простотия и не води доникъде, освен до страданието…

Първата ми разходка из белокаменната десетмилионна Москва! Отбиваме се в едно заведение на по халба бира с червени скариди — във Варна им викаме морски череши… В друго — пак бира, но с пелмени… От обяд, та до късен следобед, края на работния ден.

Стотиците служби, учреждения, комитети, министерства бълват народ по улиците. Тротоарите се задръстват. И нали заплеса и вързаното куче го хапе, загубих се. Наоколо все богатири, а моите муромци ги няма…

Мъча се да спра някого, да попитам къде се намирам. Отминават ме. В многомилионните градове е така. Разговорите с непознати са интимност за селата и малките градчета. А, разгеле, милиционер! От Бога пратен. Още не бях изучавал Маяковски в детайли, но знаех: моята милиция мене пази!

Додето му обяснявам с ръце, с намигвания, с мучене — дойде още един, подхванаха ме и ме напъхаха в коша на мотоциклета. И — в изтрезвителното.

Дежурният лейтенант — младок. Сламен перчем, сламени мустачки, безбожно сини очи. Младок, но важничи: Документите? Давам червения си международен паспорт, разлиства го той, опипва и изучава. Аа-а, тегли резолюция накрая, чужденец! Пускайте го!

На улиците движението е жива лавина, повлича ме и докато се измъкна в края на тротоара, минава време. Никой не спира да го попитам къде е общежитието ми, къде са мойте верни другари. Една, две, три пресечки — пак милиционер. И той човек на Маяковски, личи си. Тааваариш ммилиционер… Докато го кажа, и пак ме натъпкаха в коша на „Урал“-а, и пак в същото изтрезвително. Че като рипна онова ми ти лейтенантче: Махайте го оттук този пиян българин… После изведнъж се съсредоточи, изглежда му домилях нещо или се сети, че е хараша страна Балгария, обърна се към старшината: Абе я го откарайте на адреса му!

Мотоциклетът лети през Москва, аз съм пак в коша, но вече удобно настанен. Септемврийският ветрец на 1968 година гали лицето ми. Съветската милиция е най-добрата милиция на света, а колегата Володя Маяковски — класик!

Въвеждат ме във фоайето на общежитието, там — паника. Търсили ме мойте верни събутилници, търсили, накрая се прибрали да решават бъдещето ми по-нататък.

Нахвърлят се върху мене, кокалите ми пукат в прегръдките им. През рамото на Хаджи Расим виждам как бабката — портиерка се кръсти и забелва очи към тавана, шепне молитва: Господи пресвети, майчице Богородичке, този българин ще надмине нашите!…

Пророчица излезе, милата! За пет години минах по целия конвейер на този древен занаят, опитах в промишлени количества всичко — от самогона до одеколона „Тройной“, с мезета и на голо. Пожънах блестящи успехи и през всичкото време бях челник, портретът ми не слезе от почетната дъска. Десетки пъти Иля Муромец се изправя срещу Крали Марко, десетки пъти губи битката и пада под масата. Понякога за ден-два отстъпвах жълтата фланелка на младия тогава поет Георги Борисов. Невероятно схватлив и възприемчив, жива попивателна, той показваше изключителни възможности и с това ми правеше скомина. А колкото до поета Андрей Андреев, в това отношение много се стара и напъва вратни жили, но си остана в калабалъка, горкият, не можа да прескочи високата летва на екса и навярно още тренира и още чете теоретиците по въпроса. Иначе черпи.

Но сега, докато той чете Поспелов и Сорокин, ние да си продължим пиенето.

Поредният запой. На Хаджи Расим му е излязла книга в превод на руски от Булат Окуджава. Повест. В нея се извисяват гордите дагестански планини, където мътят орлите. Аул. Вилнее шапна епидемия по добитъка. На края на аула — бариера, пазят двама милиционери, руснаци.

Задава се джигит, макар и над стогодишен, пъргав, с черна брада и мустаци, с бурка и огромна овча папаха на главата. С кинжал в пояса. Дръжката на кинжала е инкрустирана, предаван е от прапрадядо на дядо, от дядо на внук.

Старецът носи три пити кашкавал, три килограма всяка. Вася и Ваня се изправят, закопчават най-горните копчета на гимнастьорките — кавказецът ще трябва да стъпи в коритото с хлорна вар и да мине, а кашкавалът — дотук!

И се емва старецът да кандърдисва момчетата — до последната кажи-речи страница — че това, дето носи, е армаган за неговата многобройна челяд. В медената му реч е събран целият кавказки фолклор, хуморът и мъдростта на дедите, драматизмът на националната им история, мъжеството и храбростта на поколения отпреди и след легендарния Шамил.

Не и не! Скачай, старче, с ботушите в коритото, а трите пити заряза — дотук! Тия не само не са чели — понятие си нямат от Маяковски.

Старецът се дръпва встрани, сяда на тревата, вади кинжала, срязва питите. Бавно и методично, както се казва, парче по парче, изяжда кашкавала…

Преди да му дигнат бариерата, той пита: Мина ли, синковци? Мина, подвиват опашка органите на реда.

Това е повестта. Булат Окуджава не превежда какво да е.

И сега Хаджи Расим жъне успех, падат тежки снопи, тежки запои — успехът и славата са изменчиви, трябва на слънце да се изнасят, редовно да се поливат.

И водка, водка, водка. Четвърти или пети ден, няма кой знае какво значение за световния революционен процес. Тостове: за дружбу! За Родину! За Пабеду! Само война да няма! За мъжете. За жените. Отделно за майките! За ескимоса-чукча, който бил не читател, ами писател. Между тостовете — по двойки: Ты на Камчатке был? Не бил. Йоб тваю мать, я тоже не был! Маяковскава читал? Читаал. Йоб тваю мать, я тоже читал. Евтушенко гений, да? Не гений. Нет, я не согласен… А ты меня уважаешь? Червонец^[1] дашь?… Дай пацелую…

Почнали сме дузина бабаити, накрая на маратона сме додрапали Хаджи Расим и моя милост.

В стомаха и около слънчевото сплитане дерат котки. Трябва да туряме капак, но махмурлукът е непоносим… Защото, докато си пил, все едно че си замазвал проблемите си с мистрия с цимент марка 500. Почне ли обаче изтрезняването, се оказва, че не е било цимент 500, а най-обикновен гипс, и сега мазилката почва да се пука и рони… Смазва те самотата, а излишните думи, дето си ги изприказвал, дето са ти ги надумали между чашите, почват да се сипят като пърхот — не само по реверите, но и по веждите… Като че някъде се е случило нещо ужасно, което пряко те засяга. На моменти пред очите ти трясва светкавица и душата ти се отделя от тялото. Наблюдаваш го, сякаш е чуждо — риба, която се бие на сухо. Въздухът се втвърдява и лепне като вата — по ръцете, по лицето, гърлото ти се превръща в ауспух на трабант. Алкохолът е изгорил кислорода в организма ти. Трябва да си го набавиш. С течности. С вода, H₂O. Но ти не си гюм. Каца без дъно. Колкото дни си пил, толкова дни след това са мъките — едно към едно. Нищо не облекчава положението ти, нито партийна, нито класова принадлежност. Това е то махмурлукът. Само от мисълта за водка ти се повдига. Ех, бирица поне да имаше! Кехлибарена, с бяло калпаче, студена като собствена съпруга. Но бирата в Съюза все още е лукс, все още е само за профсъюзните членове… Значи и Илф, и Петров като нас са се мъчили, горките! Страдать надо, цеди през ситни зъбки Фьодор Михайлович и дъхът му залюлява пламъчето на свещта…

Ало, такси! Не си още извикал, и то спира. Осем копейки на километър, какво му плащаш? Право на Арбат, в бирария „Жигули“. Затворено, санитарен полуден… Оттам — в бирарията на улица „Столешников“. Опашка над петстотин души — солидарен и смирен народ, предан на идеята. Лягай, мри или продължавай към нови заветни брегове — таксито чака. Къде, къде? В бюфета на Савьоловската гара, срещу редакцията на вестник „Правда“. И там затворено. Така е: на сиромаха като му се разгони кравата, поврежда се инструментът на общинския бик.

Я да се връщаме в общежитието и да треснем по чаша водка, ей тъй, отведнъж, като на фронта преди атаката. Да почнем всичко отначало!

Мятаме се на автобуса, той вози всякаква пиеща и непиеща сволоч, дори и непрофсъюзна измет. Но за беда — подминава нашите спирки и хваща разклона преди общежитието. Ура-тута, на кой номер сме се качили?…

Не е нашият. Този е от експресните и ще ни отведе до едно от предградията на Москва, в Коровино. Хаджи Расим като истински джигит се хвърля, прегазва правостоящите, стига до кабинката на шофьора, чука припряно на стъклото: спри, гълъбче, спри, скъпи, бъди човек! Е, и нашите шофьори не са хора, но московските спират само където трябва…

Летим с осемдесет, след половин час автобусът намалява ход, изплюва ни на спирката, хлопват вратите. И — Господи! Щипя се по бузите — не, не е сън! Дървена будка като гъбка печурка. Продавачката — мамаша с мощна гръд, опряна в тезгяха. Пред нея — халби, пълни със златистата течност, с по три пръста пяна отгоре… И никаква опашка!

Като начало — по три халби. Нещата почват да идват на фокус. Ти си бедуин, който след десетки миражи най-сетне се е добрал до оазиса, локвичката е в краката ти, камилата е полегнала и преживя, храстът до нея е от зелен балатум, а небето — синьо, синьо! И никой не те пита дали си член на профсъюза…

Блажено време! Стипендията — седемдесет рубли, петдесет и четири лева в български пари. За пет години — две хиляди и седемстотин лева, цяла молотовка. С чергилото и резервните гуми, би добавил Иван Пауновски.

В столовата супа, второ, десерт, хляб — двайсет и три копейки. Време на застой. Господ още ходеше по земята. Понякога сядаше и на моята маса.

Брежнев, Леонид Илич, помахва от трибуната. Четирижди герой! Под навесите на черните му вежди очите са устремени в точка, три метра над хоризонта, в сияйната зора на бъдещето. Бил е скоро на гости в Германия, на Вили Бранд. Естествено — лов на зубри. В тамошните вестници — двамата на снимка. По ризи с къс ръкав, с пречупени надцевки. Вестник „Правда“ ще препечатва снимката. Но „Правда“ не може да показва генералния секретар по къси ръкави, това го няма в протокола!… И му нарисуват — колко му е — дълги. На другия ден световните вестници публикуват двете снимки — оригиналната и подправената в „Правда“. Направо вредителстват, гадовете. Пука му обаче на Брежнев, той никога си е нямал проблеми със съветските профсъюзи…

Животът наистина учи и те кара да се съобразяваш с него. Оттогава ще да се е появил и този мой стремеж да съм профсъюзен активист, който навремето ме докара и тактиса за цели десет години на директорския стол на „Профиздат“…

Когато вече завършвах института, при връчването на дипломата, държах кратка, но съдържателна реч, достойна и за устата на всеки нобелов лауреат. В нея подчертах великата идея да си разкарваш сутрин махмурлука. С болка признах, че моят тъмен балкански народ се мъчи като грешен дявол, търпи да го цепи главата през целия ден и чак привечер се домогва до чашката. Обещах да не пожаля сили, да бъда патриот и да го ограмотя по отношение на тази жизненоважна тема. И го сторих. Ако не ми вярвате, отбийте се сутрин в което и да е заведение и ще се уверите. Пие народът юнашки, не се и досеща, че заслугата за неговото щастие е лично моя, че аз съм дал примера. Абе прав е габровецът Васил Априлов, като казва: „Само възпитаните в Русия могат по разни начини да станат полезни на народа си.“

Първата ми среща с водката беше и първият мой изпит в Литературния институт, основан от самия Горки. Издържах го с фантазия и името ми бе вписано в почетната книга. Не се изоставих и по-късно, продължих да се усъвършенствам с много „вносна литература“, докато бях моряк и плавах с кораби из световния океан, пък и сетне. Закалката ми бе желязна, все още не се предавам — и сега налитам на чашката като теле на прясна люцерна. А Андрей сигурно вече е изчел теоретиците, ще трябва да му направя едно препитване.

Но играта загрубя, откакто алкохолът престана да е държавен монопол и взехме да се делим на съветски и антисъветски. Заляха ни ментета, а ментетата тровят дори такива калени в битки, железни мощи като моите. Тровят и стоманените ми интернационални чувства. Особено към някои мургави производители.

Изучих навремето Маяковски в детайли. Уж класик, а и той ме преметна — нашата полиция вече не само мене, никого не пази. Да се утешим поне с това, че у нас наспориха много профсъюзи и бирата се лее навсякъде…