Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (17)

16.
Опера в Кремъл

Хаджи Расим, Славка Рибас, Бангуолис Балашявичюс и моя милост сме тръгнали да слушаме опера в Кремъл, в Двореца на конгресите, сграда модерна, строена по Хрушчово време.

Тази вечер дават операта „Повест за истинския човек“ по книгата на Борис Полевой.

На български у нас са му преведени четиринайсет книги, а тази повест е преиздавана десет пъти. Всички я знаем, но един от читателите да се случи да я е пропуснал, разваля моето либрето. Затуй с две думи ще кажа за какво става дума и какво е искал да каже авторът.

Повестта е написана по достоверен случай. Това е историята на летеца Алексей Маресиев, с когото Борис Полевой се запознава на секретно летище край град Орел.

Летецът, свален по време на въздушен бой на окупирана от противника територия, пропълзява с потрошени нозе десетки километри снежна земя, пресича бойната линия и продължава да лази, докато своите го намират. В болницата му ампутират краката, но и без тях, с протези и вече Герой на Съветския съюз, Маресиев продължава да лети и да бие врага.

Имаше и филм по книгата с Павел Кадочников, а тази вечер ще слушаме опера, композирана още през 1948 година от Сергей Прокофиев, едноименна, в две части, издържала проверката на времето, станала класика на новото социалистическо изкуство.

Вече не мога да си спомня кой изпълняваше главната роля, но беше заслужил артист, тенор, драматичен тенор, плюс хорът на Болшой театър.

В края на първата част лекарите са категорични: краката на летеца трябва да се ампутират. Той пее: „Бедные мои ноги!“ Веднага се обажда хорът на лекарите: „Надо резать! Надо резать!“ Пак той: „Бедные мои ноги!“ Пак хорът на лекарите: „Надо резать! Надо резать!“ Така много пъти — арията му беше бая дълга…

Но нашата, на четиримата меломани, опера е друга: преди края на действието трябва да сме станали, да сме се добрали до изходите на залата и като падне завесата, да се юрнем към четирите бюфета на етажа, да сме първи на опашката.

Всеки от нас прави следната покупка: десет сандвича с черен хайвер по дванайсет копейки — общо рубла и двайсет. И десет сандвича със сьомга — също по дванайсет копейки. С други думи — четирийсет сандвича с хайвер и още толкова със сьомга.

Набързо ги увиваме във вестник, полагаме ги в чантата на Бангуолис и напускаме Двореца на конгресите.

От Кремъл покрай Манежния площад, покрай Вечния огън, музея на Ленин и хотел „Метропол“, минаваме подлеза и излизаме на площад „Свредлов“, точно пред Болшой театър. Качваме се на тролейбус номер 3, там е началната му спирка, и за около половин час сме на улица „Гончаров“, точно срещу общежитието, на пресечката с улица „Добролюбов“.

И се почва: остъргва се хайверът от филийките и се събира в чиния. Същото се прави и с розовите филета на сьомгата. Разлива се поравно — до капка — водката в чашите. Тишината е като при всяко свещенодействие — муха да бръмне, ще ни проглуши.

А Хаджи Расим разказва, че преди години в Баку слушал друга опера — „Майка“ по Горки. И започва да ни подпява сцената, когато приятелят на Павел Власов тича запъхтян да му каже, че майка му Пелагея Ниловна е арестувана на гарата с позивите…

Павел чете книга, май че „Капиталът“ на Маркс, самообразова се. Втурва се на сцената приятелят и напористо почва да пее: „Павел, твоя мать! Павел, твоя мать!“ Твойта мамка демек — дообяснява ни Хаджи Расим. В това време на сцената нахлуват жандармите и ги закопчават — ще псувате, а, ще псувате!…

Не, хорът на лекарите вече си е изпял песента, сега ние пеем нашата. Но с водка и черен хайвер, гребнат с лъжица, след като си забил на екс двеста грама, направо е щастие! И животът е хубав, и да живееш е хубаво, дига тост Владимир Владимирович.

А щастието на Акакий Акакиевич свършило завинаги. Имало един чиновник — Башмачкин — като човек го поканили на гости, там той поприказвал с други чиновници като него, изпил две чаши шампанско и си тръгнал… А на площада го нападнали, заплашили го с юмрук и го съблекли. Пестил, стискал, мечтал, сбъднала се мечтата, ушили му шинела и животът станал друг, а сега — край. Няма шинел, няма живот. И генералът, при когото отишъл за помощ, и той го напъдил, не го защитил. И се разболял Башмачкин от притеснение и простуда. Е, поразмислил се след туй генералът, почнал да се разкайва. Дори пратил да потърсят нещастника, да разбере как може да му помогне. Направил си труда добросъвестният пратеник, ходил, питал, намерил къщата. Но Башмачкин взел, че умрял в това време. А впоследствие вампирясал и почнал да краде шинели… Най-същественото в повестта — според критиците.

Не, хич не е смешно. И Гогол бил убеден, че написаното от него ще ужаси хората, че те през смях и сълзи ще се облагородят нравствено, ще станат по-добри, ще се разтревожат. И на гроба му пише нещо подобно — „С моя смях горчив ще се посмеят…“