Никола Радев
Когато Господ ходеше по земята (74)

73.
Битова драма

Вратата с трясък се отмята — влиза сибирякът Василий Машин, вади бутилка водка и нежно я слага на масата. Прави го от уважение и към мене, и към водката — той от няколко дни е в запой.

Човек и без повод може да се отцепи, ей тъй, от чист спортен интерес, както се вика, но сега има повод. Превел съм разказа му „Кладенец“ и варненският комсомолски вестник „Полет“ го е отпечатал. Пратили са ми два броя от вестника, дадох му ги и оттогава Василий място не може да си намери. Преводът, публикацията в чужбина, е лястовичка на безсмъртието. И тази лястовичка сега е кацнала на неговото рамо!…

Вася е сибиряк, работил в тундрата, после в Иртишкото параходство, душа сродна. Висок, русоляв, очите му сини, та сини. Мре да се здрависва и току подава ръка. Не ръка, а менгеме. Но си намери майстора — няколко пъти го побеждавах на канадска борба, а последния път му отнех една трофейна лула от времето на адмирал Колчак, с която се фукаше навсякъде, и миряса. Вече сме си свои, избягва да ми подава ръка.

Преди три седмици Василий изчезна. Както изчезнал черният хайвер от пазара след войната.

Хайде, хайверът тогава отивал за експорт, нужна била валута, а Вася, медна копейка, къде пропадна?

Не се губи калпавата пара. Връщам се от лекции, а Василий пред вратата на стаята ми — чака. Докато отключвам, той припява: „Там-тарам… там-тарам…“

— В родния си край бях, Коля, в Сибир!… Там-тарам…

Влизаме, той разгръща балтона си и от бездънния му джоб вади армаган — бутилка „Сибирская“ с червен етикет, тънко, източено гърло. Капачката не е на винт, а отлята — пломба. Вади и две кисели краставички, увити в парче вестник. За сериозни мъже като нас това е достатъчно да си почнат празника.

— Живот, Коля, разбираш ли, не сюжет!… — Той придърпва ръбестите водни чаши, оглежда ги на светлината — чистотата им е относителна, поодухва ги, разлива.

— Всичко ще ти разкажа — казва Василий и трясва чашата си в моята, с вдъхновение изпива водката, отхапва от корнишона.

Той вади папироса, смачква на кръст мундщука, реже ме с присвитите си очи, сякаш се колебае дали съм достоен за онова, което ще сподели, махва с ръка:

— Кацаме в Омск. Полунощ. Омската аерогара, Коля, ти не я знаеш, хич не ти и трябва. Един хангар, куче да вържеш, ще избяга. Додето хвана такси… Абе два беше минало, като се прибрах. Отключвам и веднага ми се наби — мъжка ушанка на закачалката, метната свойски отгоре… Поглеждам надолу — ботуши, най-малко четирийсет и осми номер, сякаш са на богатира Добриня Никитич, знаеш го, полагал си изпит по древноруска литература. Постарала се е тоя път, викам си, мойта Наташка, мамка му! Бая работа ще ми отвори тоз богатир!… Събличам се аз, нахълтвам в кухнята. И какво виждам? Масата била наредена, личи си, чиниите — още от сватбения сервиз на тъщата. Покривката колосана — забележи! Едната бутилка опразнена, втората — изпито само три пръста… Сериозна е работата, викам си. Да не допият водката! Ужас! Водката да обидят! Не, Коля, помисли, водката да не си допият! Какво значи това според тебе?

— Нищо не значи.

— Не, Коля, помисли, бутилката да не си допият… Това е Русия, Коля! Това в Русия не се случва!…

— Хайде и ти! Голяма работа, кой знай какво станало, бутилката не допили!

— Не, Коля, глупав човек си ти, повърхностен, нищо не разбираш. Това е любов, Коля! Така им се искало да бъдат в леглото, че водката пренебрегнали, водката обидили… Да-а. Изпих стакан, бучнах маслинка… Ще ги убия, реших и хванах кухненския нож… Изпих още един стакан. Не му беше лоша водката на моя опонент, на място легна!… Надникнах в тенджерата — борш, в тигана на масата — пържени картофи, пушен салам в чинийка… Гледай ти, знаела да посреща мойта Наташка! Първо него, после нея, право в невярното сърце, мисля си… Боцнах парче от салама, вкусно ти казвам, топи се в устата… Докато размишлявах, а този размисъл не беше лека работа, Коля, одрънках и мойта бутилка, дето носех от Москва, добре си подложих с мезетата. Този пушен салам, тъй тънко нарязан… Прав е Маркс за битието и съзнанието, Коля, марксист си, няма какво да те агитирам! А и преходен е животът, сам знаеш, Толстоя четеш! Съзнанието за тая преходност вземе ли да те гризе, свършен си. Почна да разсъмва, аз седя и мисля… И какво направих? Кажи, Коля, какво направих?

— Вася, омръзна ми, откъде да знам какво си направил?

— Не си дълбок човек ти, Коля, млад си, а вече си равнодушен!… Станах, прекосих коридора, отворих вратата на спалнята, светнах лампата… И?! Какво мислиш, че казах?

— Знам ли? С ножа. Първо него, после нея. В невярното сърце.

— Виждаш ли, Коля, ориенталец си ти, а и малко познаваш живота. И Достоевски слабо си чел… Казах твърдо: „Няма да бия!“ А те като мишки в трици — мигат, мигат, жал да ти стане…

Битова драма.

Битовата драма, предобрий читателю, е пълноценна художествена творба, в която са изградени правдиви характери и която разкрива съществени страни от живота на народа. Но ако продължа да разказвам какво е станало в оная зимна сибирска нощ, сигурно ще изпадна в битовизъм, а това не бива да се допуска. Защото битовизмът е самоцелно изобразяване на бита, бих добавил в случая — клеветене на съветската действителност. Ненапразно Виктор Богданов ни набиваше клинците: помнете, колеги, крайният битовизъм нарушава вътрешния ритъм на повествованието, дори прекъсва сюжетната нишка и ще задоволи повече интереса на етнографа, отколкото на обикновения читател. А закъде съм без теб, предобрий читателю, твой покорен слуга си оставам. Затуй ще завърша своя разказ не като битова драма, а поучително и оптимистично, както подобава на мене, писателя соцреалист.

Вася, Вася, сибиряко мой! На изчезване сме вече големите мъже, бели мечки сме, казва морякът Атанас Стойчев, направо за Червената книга!… Като най-скъпа реликва благоговейно пазя адмиралската ти лула от времето на Колчак. Минаха трийсет години оттогава, но аз никога не забравях онова, което ми разказа. И много пъти се случваше, Вася, заради водката да пропусна да уважа някоя жена, достойна за яко уважение, и с това, естествено, да я обидя. Признавам си: жени съм обиждал, но водката — никога!